ИЗ ТЪЛПИТЕ НА СОФИЯ, В ТЪРСЕНЕ НА ЕДНА ТРАПЧИНКА

Кого търсиш между хората из претъпканите улици?

  • 08.10.2015
  • от Даниела Кръстанова

Улових се, че го търся из тълпата. Нали знаете как е по софийските улици. Носиш се между хората, блъскаш се в тях или по-скоро ти се струва, че всички блъскат теб. Минават трамваи, нервни шофьори натискат клаксоните и псуват, майки се чудят кой тротоар е по-нисък, за да прекарат детските колички по-безболезнено, симпатични бабки ти предлагат „топли, топлииии гевреци”,  колоездачи ти сигнализират със странни звънчета, които напомнят на онези старите телефони с шайби, какъвто имаше в дома си през 90-те, а ти се чудиш толкова ли няма откъде да минат, та са се разсвирили, при положение че „Витошка” е пешеходна зона. Оглеждаш се, без да се усетиш си стигнала до „Графа”. Там не е пешеходна зона, но нищо – толкова ли няма от къде да минат?! Не ти се разправя, отместваш се от трасето им и продължаваш да вървиш. И го търсиш из тълпата. Единственият, който те интересува.

Да търсиш някого из тълпата е повече от признание, то е дори обещание. Че не искаш друг.

Защо иначе ще вървиш из претъпканите улици и ще се надяваш да срещнеш него?

Изведнъж някой има същия парфюм. И те се обръщаш да видиш дали не е зад теб. Някой се смее по същия странен начин, или казва „но все пак…”, сякаш с неговия глас. Казваш си… дали не е той?

Това е знак. Винаги е. Без значение дали имаш среща с този човек след 15 минути на следващото кръстовище, но пък ти се струва, че може да е подранил. Или знаеш, че няма как да го срещнеш, защото не може да е тук сега. Или пък дори да го видиш, ще си размените 2-3 думи, понеже един за друг отдавна не сте това, което сте били някога. Или пък той така и не разбра, че значи толкова за теб, и реши да продължиш по пътя си. Явно не си, щом още го срещаш. По-лошо – само така ти се струва.

ПРЕД ВСЕКИ ДРУГ ПАК ИЗБИРАШ НЕГО
Да търсиш някого в тълпата означава, че не искаш да имаш избор. Че между него и всеки друг пак избираш него. Иначе ще се загледаш. По софийските улици има всякакви хора. Напарфюмирани костюмари, които слизат от лъскави коли, говорят по телефона и все бързат за някъде, арт типове, които със слушалки в ушите небрежно надигат кенче бира, докато поклащат главата си в странен ритъм, интелектуалци, които са наметнали пуловер със шпиц яка през рамо, за да останат само по карирана риза, нарамили чанта за лаптоп, чалга любители с тениски Philipp Plein с десетки малки блещукащи камъчета и прилепнали дънки, студенти, които се уговарят „къде ще се разбиват тази вечер”, спортисти с нещо като анцуг, ама по-хубаво и c невероятни тела, след които иначе би се обърнала, защото тези ръце си заслужава да се огледат.

Обаче не се обръщаш. Защото не са този, когото знаеш, че искаш да видиш. На практика сама се отказваш от всички други възможности. А тълпата е една добра метафора за това.

Не се заглеждаш и ти е все едно дали ще изпуснеш да забележиш и някоя стара приятелка, която не си виждала от месеци, съученик от гимназията или онези пичове от предишната ти компания, с които имате истории, които не се за разказване. Би било добре да си ги припомните и да се смеете. Нали точно на „Витошка” обичахте да вечеряте. Сега те не са интересни. Ти си вършиш и търсиш онзи високия, с рошавата коса, чаровната трапчинка на дясната буза и мъничка бенка на брадичката. Мъничка, но нея със сигурност би различила в тълпата.

Нищо че не виждаш витрините с новата есенна колекция покрай теб и дори не забеляза, че онези ботушки, които гледа в началото на месеца, вече са намалени. Не се сети да си вземеш капучино от Starbucks, нищо че никога не пропускаш. Не усети как ти мирише на дюнер, а толкова мразиш. Не се загледа по будките с вестници, за да видиш заглавията на първите страници. Не се спря пред клекшопа, за да гледаш с усмивка колко нелепо изглеждат там високите хора. И дори пропусна да погледнеш месечния афиш на „Сълза и смях” одеве, когато мина покрай него, да не би да е останало още нещо добро за гледане.

ЧАШАТА С КАПУЧИНО, НА КОЯТО ПИШЕ ТВОЕТО ИМЕ
Градът си е същият. Ти на пръв поглед също. Обаче онази трапчинка сериозно ти е разбъркала мозъка. А, ето я – срещу теб е! Мъничката бенка също. Забързали са се към теб. С любимото ти капучино в ръце, а на чашката с маркер пише твоето име. Бързаш.

Има и по-хубави неща в този живот от лятото.

По-хубави от разнообразието на тълпите, които за теб нямат никакво значение. По-хубави дори и от по-миналото лято, когато беше в Париж. На кого му е притрябвало лято в Париж, като може да пие капучино, крачейки бавно по „Витошка” с трапчинката под ръка?

А, улицата била красива! Дори в средата има един клоун, който дърпа хората и им прави номера с балони. Не знаеше, че пак се продава захарен памук там. Едни момчета свирят на китари. Крейг Дейвид. Млади са, но ги бива. И новите плочки на улицата били с жълто и червено. Допадат ти. Чак сега сякаш прогледна. Казваш му, той се разсмива и трапчинката пак се повява. Прегръща те и ти казва, че си шматка. Все едно не го знаеш. Усещаш парфюма. Повдигаш се на пръсти, за да го целунеш. Ухае ти на карамел… май пак ти е пил от кафето!

И все пак… уловиш ли се, че търсиш някого в тълпата, не се питай повече дали го обичаш.

Но ако там някъде не те чака твоята трапчинка, не забравяй, че София е голяма и случайност дебне отвсякъде.