ЗА КУЧЕТАТА И ХОРАТА

Щастието се познава по муцуната

  • 13.09.2015
  • от Георги Станилов

Кучетата не признават Шенген в човешките отношения и рушат бариери в комуникацията, за които смелостта и интелектът ти могат само да мечтаят. На кучетата не им е нужна покана за приятелство, за да заговорят друго куче и да ви оставят на една каишка разстояние, при което комуникацията между хората се случва адски лесно. Една усмивка, после следва „Здрасти!“, „Каква порода е?“, „На колко години е?“. В следващия момент дори не разбираш как сте пуснали кучетата да играят, а вие водите най–непринудения разговор между току-що запознали се хора.

Без предразсъдъци, без да ти пука, че си със старите маратонки, нагризани от голдъна, когато си му отказал разходка. Просто забравяш за суетата и само думите имат значение, а времето е бързо като неразхождан два дни Джак Ръсел териер.

Освен че сближават, кучетата носят свобода, за която не се водят войни. Без усилие те заразяват с енергията си, докато тичат в тревата и се галят в непознати. Единственият начин да си сам, без да си самотен, е когато си извел кучето - забравяш за всичко и се оставяш то да те води.

Учиш езика им, без дори да го осъзнаваш, и в един момент можеш да разпознаваш погледа или тихото скимтене рано сутрин, докато още не си изпил сутрешното си фрапе, а сигналите за разходка стават все по-силни. Искрени до лудост и верни до гроб в пълния смисъл на думата. Кучетата произвеждат любов и контакти, за които Facebook никога няма да може да измисли приложение. Учиш се на грижи и отговорност, за която родителите ти говорят още от ранна детска възраст. Разходката с куче е по-силна от най-силния антидепресант, само трябва да се оставиш на неговия инстинкт за посока и хора, които е подушило, че са добри. И те като теб имат нужда от разговор, но нямат смелост за разлика от лабрадора, изкочил от храстите и започнал да души обувките им с миризма от домашната им котка. После си ти със „Здрасти. Ваше ли е кучето?“ - емоционалния рестарт, от който имате нужда и двамата. Докато го разхождаш, неусетно се сливаш с неговия свят и маршрут,зависещ най-вече от миризмите и отключеното у тях любопитство, следваш посоката му и загубваш ключа за пълния със социални мрежи свят – този на wi-fi-я. Забравяш за смарта, освен за да се чекнеш в Doglar, за да провериш за локацията на приятелите с кучета в района.

В свят, пренаситен от профили и уседнал живот, в който хората стават все по-самотни,кучето се оказва естествената връзка между човека, природата и старата комуникация очи в очи,когато езикът на тялото, погледът и небрежните докосвания водеха пеперуди след себе си и ни караха да бъдем истински.

Виж още как да станеш учител по обич.