МУЗИКАТА Е НИЩО, КОГАТО ПУБЛИКАТА Е ГЛУХА

Музиката е бягство от реалността. Но сигурен ли си, че бягаш от правилните неща?

  • 13.08.2015
  • от Веселин Николов

Съдейки по снимките обаче, човек може да стигне до три извода: Копитото е единственото място на Витоша, от което се вижда градът; единствената улица в София е “Малко Търново“; единственото място с книги е антикварната книжарница в подлеза на Софийски.

Едно от местата невидимки е точно над козирката на една от метростанциите. Факт. Краката ти са точно над главите на огромното количество хора, което се стича срещу теб на равни интервали от време. Макар и пред очите им в един момент и над главите им в друг, никой не те вижда. Би могъл да си събуеш обувките и да си режеш ноктите, те да падат в косите им и това било останало тайна, докато фризьорът не я разкрие.

Всички тия хора се носят инертно по тротоарите, заболи носове в малките екрани, и се информират. Информират се за това, какво правят приятелите им, както прави президентът, дали има протести в Токио, колко е качил Джиленхол за новия си филм и дали ще има нещо интересно за правене през уикенда.

Какво значение има дали знаеш какво се случва на два или на двеста хиляди километра от теб, когато не виждаш отвъд бретона си?

Някои вървят с книги. Криминалета, Стивън Кинг, Пратчет е много модерен напоследък (Случайност?), много Буковски и т.н. Толкова са унесени, че дори господин Буковски да седне до мен и да изнесе  литературно четене с бутилка „Механджийско“ в краката, никой няма да го забележи.

Какво имам предвид

През 2007 година Джошуа Бел свири на цигулка в метростанция във Вашингтон. В час пик, на цигулка за три милиона долара, шест класически произведения и хиляда деветдесет и седем човека, които го подминават. Три дни преди това свири в претъпкана зала в Бостън с цена на билета до 100 долара.

Според мен всеки, произнесъл фразата “Не излизам от къщи без слушалки!!!!!!”, заслужава бекхенд през устата.

Обикновено това са хората, които се разхождат бавно по „Граф Игнатиев“, припявайки си нещо, докато у ватманката в трамвая, влачещ  се отзад, назрява идеята за убийство. Повечето от подминалите мистър Бел в метрото са точно такива. Другите просто нямат идея кои са Бах и Менделсон, а освен това не вярват в таланта на уличните музиканти.

Наскоро един тротоарен Пако де Лусия ми крещя, че е новият Паганини. Поне беше чувал за Паганини, но ако знаеше какво са цигулка и адекватно сравнение, щеше да е супер. Все пак е имало един човек, когото са наричали Новия Паганини – Васил Абаджиев. Музикално продиджи като Моцарт, считан за един от най-великите цигулари за времето си, свирил на цигулка от 1792, подарена му от белгийската кралица (Кралица?! LOL нали? Абсолютно). Абаджиев умира като уличен музикант и просяк в най-долнопробната част на Санкт Паули.

В София има и хора, които са невидими

И Васил Абаджиев е бил невидим. Останал е такъв и за историята. Никога не знаеш кой свири от тротоара, освен ако не се познавате. Вярно е, че от свирене по улиците се вадят добри пари. Но освен напудрените лешпери  по „Витошка“, които просто съпътстват лятото, има и други стари градски типажи, някак сраснали се с града. Акордеонът в подлеза на Софийски, китарата под НДК, свирещите на хармоника боксерки на ъгъла на „Христо Белчев“. Това са инструменти без лица, звуци, които подминаваме ежедневно. Ок, последният малко се набива на очи.

Същественото в случая е, че колкото и да не ти се вярва, тия хора са по-добри музиканти от нашумелия джиджей, когото си набичил в слушалките си, бързайки да романтизираш „Малко Търново“ в поредния блестящ фотос.

Седял съм по тротоарите на „Хан Омуртаг“, защото от една стая някой свиреше Шопен и на „Иван Асен“, защото друг свиреше Хендрикс. Преди седях и между етажите в моя блок заради оперния глас на един пенсиониран творец, който отказваше да спре да пее.

Не казвам, че всеки ден пропускаш по един Паганини или Джошуа Бел заради “новия Ван   Бюрен” или нещо такова. Все пак, ако си отваряш  ушите освен и очите, може да усетиш нещо друго от градското mojo.

Дано съм те информирал добре.

И едно четиво за следващото задръстване, пълно с празни погледи и пълни глави...