ЗАПОЗНАЙ СЕ С НАШИТЕ: ПСИХОТРИЛЪР С ЕЛЕМЕНТИ НА ХОРЪР

„Имам прекрасна дъщеря. Имам още пистолет, лопата и алиби”

  • 23.07.2015
  • от Станислава Добрева

Гаджето ми не ми беше направило нищо. Нямах причина да го наказвам или да отнемам спокойствието от съвместния ни живот, но женската ми природа реши, че много хубаво не е на хубаво, и резултатът от това се оказа едно взето в последния момент решение за пътуване. Вместо да се отдадем на road trip, включващ повече или по-малко познати места и забележителности, ние се отправихме към мястото, откъдето започва всичко. Или откъдето започвам аз. Домът на родителите ми.

Началото на психическата подготовка и за двама ни бе дадено седмица по-рано. Доколкото е възможно, опитах да обясня, че подигравките на баща ми и открито черният хумор, които предстоят, не бива да приема лично, нищо, че ще бъдат насочени съвсем лично към него. Предупредих го да следи внимателно реакциите и на брат ми, защото евентуалното му одобрение няма да бъде заявено открито, а между редовете. Улеснение получи само за майка ми, защото тя вече го познаваше отлично, макар и задочно – тези безплатни минути на мобилните оператори са направени за харчене и ние послушно ги изразходваме в безкрайни разговори помежду си.

Елементите на притеснение започнаха да личат в предварителните разговори между мен и половинката ми.

След като открихме, че неговите спортни предпочитания се различават от тези на баща ми и брат ми, стана ясно, че една сериозна тема за разговор отпада.

Установихме, че още две-три идеи за спасителни разговори също няма да свършат работа, и двамата сериозно започнахме да се чудим доколко ще бъде възможно да си играем на „Мълчанка” и до какво всъщност ще доведе подобна тактика.

Големият ден дойде, а напрежението бе осезаемо дори във въздуха. Време беше психозата да бъде пренесена и върху родителските тела. След няколко телефонни разговора бяха уведомени, че голям брой неща, които нормалните хора ядат, моята любима половинка не желае в менюто си. Фактът, че не пие и твърд алкохол, бе понесен стоически, но все пак с лек шок от баща ми, който пораженчески се съгласи на компромисен вариант, т.е. бира.

Оставаха броени минути до заветната среща. Аз самата се бях поставила между чука и наковалнята и тази ми длъжност ме караше да балансирам между двете страни, търсейки оптимално решение. Пресилено или не, от този „мийтинг” до голяма степен зависеха бъдещите ни отношения.

Колата спря пред блока, а там вече чакаше един от създателите ми. Не че имаше телепатични способности, просто всяка стъпка от пътуването ни бе любезно съобщавана по телефона и беше повече от ясно кога ще пристигнем. Имах чувството, че никога слизане от автомобил не ми бе отнемало толкова време. Всяка секунда се усещаше като час. А връщане назад вече нямаше.

Първото, което се случи, беше здрависване и представяне. Последва прегръдка, а желязното менгеме, което стягаше пърхащото ми сърчице, отпусна силния си захват. Влязохме в някогашния ми дом, а там ни очакваше прекрасна вечеря (приготвена по предварително установено меню, разбира се) и топла обстановка.

Разговорът започна от само себе си. Неловкото мълчание, чиято евентуална поява толкова ме плашеше, реши да не присъства на тази семейна сбирка. Любимите ми човеци си намериха сами теми, които да обсъждат, при това с учудваща за мен лекота.

Вторият ден от гостуването ни премина още по-приятно. След като всички вече се познаваха, нямаше никакъв проблем да остават в една стая без моето присъствие, да се разхождаме семейно и да навлизаме в далеч по-дълбоки теми от първоначалните.

Колкото и клиширан да е следващият израз, гостуването ни премина неусетно. Оказа се, че май типично по женски съм изхабила цяла седмица в притеснения и алтернативни развои на ситуацията, случващи се само в моята глава, разбира се. Нямаше причина най-близките ми кръвни роднини да не си допаднат с най-близкия ми човек, когото сама бях избрала.

Може би трябваше да се досетя, че допирни точки между скъпите ми същества все трябва да има. Най-малкото: всички те споделяха една и съща симпатия към мен.

Във видеограта на всяко момиче има два големи боса – бащата и майката, като в зависимост кой от двамата е лошият в семейството, той е по-труден за надделяване. Виж още от разсъжденията на Тео Чепилов по въпроса.