НА БАБА ТИ ИСТИНИТЕ

Или защо утре да отидеш при баба си

  • 08.05.2015
  • от Ралица Караджова

-    Да! В коя болница си? Ама коя от двете? Аз имам две дъщери. Името си кажи. И фамилията, и фамилията!

Дочух го от съседната стая. Почти 80-годишната ми баба се шегуваше с поредните телефонни измамници, които й звънят. Когато отидох да проверя какво става, тя се кикотеше скришом и говореше с престорена тревожност в телефонната слушалка. Те й затвориха отсреща. Тя ми се усмихна широко и заяви:

-    Няма да им се дам, я - и ми намигна заговорнически.

В този момент, освен  че се изкефих на баба си, затова че е пълен пич, се замислих за хората от другата страна на телефонния разговор. Що за човек звъни на възрастни хора, за да ги лъже за инциденти с техни близки, и колко нищожно би трябвало да се почувстват, когато осъзнаят, че баба ми се гаври с тях и се кикоти в слушалката?
Но по-важното в случая е друго.

Възрастните хора понякога могат да те изненадат, очароват и вдъхновят.

Поради голямата разлика в годините понякога сме склонни да се отнасяме с тях с едно такова снизхождение, защото са като децата – лесно се обиждат, понякога казват неща, които не са много на място, и прочие.

Но пък са се справили с 3 държавни режима, гледали са деца при покъртителни условия и са понасяли повече физически труд за едно лято, отколкото повечето от нас за последните си 10 години.


При по-продължителни разговори с моите баби (и когато съм успявала да се справя с тежкия им македонски говор) винаги съм била поразена от огромната разлика между техните и моя живот, като моята и тяхната младост ги делят някакви си 60 години. И колко много не оценявам това, че съм родена през 1993 г. (не че тогава времето само по себе си е било много весело за гледане на деца).

Но да се върнем на големите разлики. В семейството на баба ми са били 9 деца, за да има достатъчно хора, които да обработват всички техни земи. Аз нямам братя и сестри, за да може нашите да ми осигурят нормално съществуване през тегавото  деветдесетарско време. Момичетата в семейството на баба ми са учили докъм 4-5 клас – колкото да могат да се оправят с пари и да са грамотни, след това ги връщат на полето. Момчетата от своя страна се образоват – средно, висше образование. Аз пък предвиждам магистратура, и то в друга държава! Баба ми за целия си живот има едно пътуване в чужбина – екскурзия в СССР. Аз за скромните си 22 години успях да поразгледам насам-натам. Баба ми имаше 55-годишен брак. Повечето ми приятелки не са сигурни, че искат въобще да се омъжат. Разлики в бита и съдбите много, но по-общата картинка е по-впечатляваща.

Колко от днешните неща приемаме за даденост. А колко от тогавашните са безвъзвратно изгубени.
Много чест и достойнство са се загубили някъде по пътя през тия 60 години. Много отговорност и отдаденост. Много от онова „истинското“, които все го търсим и пишем за него. В очите на нашите баби и дядовци има много безкрайност от онази простичка истина, която им е стигала.

А на нас все не ни стигат – мечтите, хората, любовите. При нас не е простичко – винаги е сложно, а понякога нарочно си го усложняваме.

Защото явно тяхната и нашата истина не съвпадат. Но кой знае – може пък да е за хубаво. 

А има и истории за души, които не се побират в нашите панелни реалности. Защото цял живот са познавали истинското и нашето истинско е прекалено фалшиво.