КЪДЕ ИЗЧЕЗНАХА ПРОСТИТЕ ОТГОВОРИ

И появата на парадоксите

  • 05.05.2015
  • от Ивелина Иванова

Помниш ли времето, в което с приятелите ти можехте да се разберете само с въпроси, на които се отговаря с „Да“, „Не“ и „Добре“? Бяхте виждали хора, които питат прекалено много, обясняват прекалено много и мислят прекалено много, но си казвахте, че никога няма да станете такива. „Искаш ли да излезем?“, „Да си купим сладолед?“… Вълнуваха ви простички неща,а на въпросите се отговаряше лесно.

В даден момент обаче животът решава, че ще ти задава по-сложни въпроси, с което дори отговорите на старите, елементарните  питания също се усложняват. Започваш да използваш много „ако“ и много „ама“. На въпроса „Сигурен ли си, че си добре?“, не можеш да отговориш само с „Да“, да се поизтупаш от прахта и наистина да си добре.

Защото вече падаме по друг начин и се нараняваме различно. Някога падаше от дърветата. Сега падаш от височината на егото си.

Някога се спъваше в камък и си обелваше коленете. Сега е трудно да прескочиш своите и чуждите очаквания и падаш по лице. Стандартите за красота на обществото те карат да си броиш калориите в пастата за зъби, защото в края на краищата и те се добавят. Пропускаш сладоледа все по-често. От страх да не те набедят за безперспективен, а и защото такъв  е каналният ред, записваш висше, което няма да те направи и една идея по-възвишен, тъй като няма нищо общо с интересите и мечтите ти. Преди вероятно си си чупил ръка или крак. Неприятно, но пък винаги имаше опцията да ти рисуват по гипса, което го правеше най-ефектния аксесоар за един месец. Сега най-често си чупим сърцето, но тази рана могат да я украсят само поетите и разните хора на изкуството. В най-общия случай разбитото сърце доста те загрозява, и то за неопределен период от време.

Сега най-трудните въпроси ги задаваш ти на самия себе си. И понякога дори едно „Да“ или едно „Не“ отнема години.

Сега започваш да забелязваш парадоксите. Като например парадокса за стрелата на Зенон, за който моооже и да са ти говорили някъде в училище, в университета или в някоя книга. Та той твърди, че за да има движение, обектът трябва да промени първоначалната си позиция. Една стрела във всеки момент от своя полет се намира в точно определена точка, и в тази точка e в покой. Но сбор от състояния на покой не дава движение, както и сборът от нули е нула. Така че стрелата си виси неподвижно в пространството, без да се движи. Какъв й е филмът на тая стрела, не те интересува много, но пък замислял ли си се как дори и липсата на най-малка промяна всъщност те променя? Независимо дали си намерил състояние на покой, или си попаднал в такова на безпокой,

никога нищо не е все такова. И ти не си все такъв. И с времето разбираш, че чак когато се приемеш такъв, какъвто си, намираш сили да се промениш осъзнато и по твоя воля.

Сега се появяват и неща, които те карат да мислиш хаотично и предизвикват въпроси без отговор. Като например синините. Как изникват, без да усетиш? Събуждаш се и нямаш представа как си се наранил. Как преминаваме през всички тези тихи рани? Или вечната дилема дали да си искрен. Дали да кажеш на някого, че го искаш тук и сега, веднага, на секундата, за ден, за два или за цял живот. Или да си го запазиш за себе си, защото е ненормално, плашещо, отблъскващо…

Сега живееш повече в бъдещето, планирайки и очаквайки. И когато бъдещето стане настояще, толкова бързо става минало, че ти доставя по-голямо удоволствие да чакаш събитието, отколкото да го изживееш.

Сега ще ти кажа следното. Ти просто си пораснал. Не си болен, не си изгубен, не си бъгнат. Е, може би малко, но с възрастта всичко се бъгва. Въпросът е да можеш да се рестарираш, когато трябва, и да не се оставяш да ръждясваш.

Затова зарежи икономиката и стани рибар. Или художник, ако ти е кеф. Но не забравяй, че ще си добър в това само ако ти носи достатъчно удовлетворение, че да забравиш за каналния ред. Не отлагай.

Виж кучето си. Когато му хвърлиш пръчката, то не си казва „Ще я догоня във вторник, най-късно в сряда“.

Купи си сладолед. И не се обяснявай.

Щастието е въпрос на личен избор.