МАГИЯТА НА ЗАХАРНИЯ ПАМУК

Топка захар, топка щастие...

  • 22.12.2014
  • от Ина Пенкова

Той е розов или бял. Пухкав, хвърчащ и обикновено залепнал по нечие детско лице. Върви в комплект с блъскащи се колички, верижни люлки или виенско колело. В краен случай с батут. Закрепен е към дървена клечка и за разлика от повечето прекрасни неща на този свят може да се купи с пари. Също така може да го получиш в замяна на шепа джанки, тесте карти или няколко стъклени топчета.

Захарният памук не е просто лакомство. Той е символ на една ера.

Ера, която продължава само няколко години, но може да запълни със спомени и най-дебелия фотоалбум. Ера, в която желираните бонбони са ценна разменна монета и никой няма против да получи рестото си под формата на дъвки. Когато буквите са много повече от трийсет, а най-голямото число е сто; когато часът е без значение, а „късно” става само ако навън е вече тъмно; когато всичките ти ценности се побират в задния ти джоб, а най-съкровената ти мечта е да имаш куче; когато главата ти едва се подава над кухненската печка, а в мислите си пътуваш до Луната.


В ерата на захарния памук плачеш винаги, когато пожелаеш. Не тайничко – ревеш като магаре. И когато искаш нещо, тропаш с крак.

Страх ли те е – бягаш. Харесва ли ти – взимаш. Сърдиш се винаги, когато някой счупи нещо твое, и съвсем не смяташ, че счупеното носи щастие. Помниш учудващо дълго и прощаваш изумително лесно. Имаш много приятели и често бъркаш имената им, а ако някой много, много ти харесва, се случва да му кажеш „мамо”.


В ерата на захарния памук носиш гордо протритите колена на кадифените си панталони като доказателство за поредния уличен подвиг. Не смяташ калта за проблем, било то под ноктите или по новата ти блуза. Нехаеш за времето. Слънце ли е – караш колело, дъжда използваш за скачане в локвите, а при вятър пускаш хвърчило. Имаш си любими къси панталони и ако можеше (ех, само ако можеше...), би ги носил на всички Коледи!

Но един ден... Един ден се събуждаш и намираш в пролуката между стената и леглото си четириъгълна клечка, покрита с мънички захарни кристалчета – тъжен спомен от някогашния грамадански розов памук. На този ден може би за първи път ще се осмелиш да заспиш на загасена лампа, а страшните чудовища от гардероба ще се пренесат в нечии чужди сънища. На тяхно място малко по малко ще започнат да идват други – по-големи, по-важни и много, много по-страшни. И вместо да се крият в гардероба, ще са с теб навсякъде. Ще ти напомнят, че калта под ноктите е лошо нещо, че дрехите не бива да се цапат, че кучетата хапят, а хората (в това число и майките) невинаги казват истината.

А магията на захарния памук? Дали остава скрита някъде из прашните ъгли на стаята или се пренася в друг дом, където е по-нужна и желана? Или пък се разпилява на хиляди захарни кристали и изчезва завинаги, разпръсната из всички краища на планетата... Не съм сигурна какво се случва с нея, но познавам няколко човека, които гордо носят своята в карираните кръпки на пепитените си костюми.

Виждала съм ги да ходят боси и без свян да татуират белите си ризи с мастилени петна.

Те никога не са навреме може би защото знаят, че„късно” става само ако навън е вече тъмно. Не се боят от хората, а уличните кучета наричат с еднакви имена, защото всичките са им любими. За тях не съществуват лоши дни и нощите им са изпълнени с вълшебства. А някъде в гардероба тайничко пазят малка кутийка с чудовища – онези същите от детството, далеч не толкова страшни, колкото тези от света на големите.

Разбери и защо щастието е локва...