Най-големите софийски дразнители

Има и няколко типа обитатели на столицата, които са универсално дразнещи и сблъсъкът даже с един техен представител може спокойно да развали деня ти

  • 09.07.2014
  • от Тео Чепилов

Няма как да не обичаш живота в София – баровете, градинките, клубовете, моловете, парковете, ресторантите и въобще цялото разнообразие от приятни и симпатични хора точно като теб, които ги пълнят. Е, има и няколко типа обитатели на столицата, които са универсално дразнещи и сблъсъкът даже с един техен представител може спокойно да развали деня ти. Ето някои от най-дразнещите типажи:

ЕСКАЛАТОРНИТЕ КИБИЦИ
Ескалаторните кибици се разполагат на съоръжението, от която страна намерят за добре – за предпочитане лявата, а ако се возят на движеща се пътека, задължително се подпират с две разперени ръце, за да блокират максимално трафика. Противно на разпространеното схващане, не става дума за един и двама души, а за хиляди. Най-лошото, разбира се, е, че ако се опиташ да им направиш забележка, кибиците започват да бранят позицията си с партизанско настървение. Грешката обаче не е тяхна, явно никой не е намерил за нужно да запознае широката общественост с правилата за возене на ескалатор – а именно от дясната страна. Веднага предусещам, че някой ще зададе основополагащия за народопсихологията ни въпросо-отговор: „Е, па що? Те ще ми кажат кво да правя!” Ами тази вдъхновена от движението по пътищата концепция всъщност дава възможност на всеки човек, който бърза малко повече от теб, да изтича напред. И не – не е все тая дали си отляво или отдясно, защото точно с този начин на мислене на ескалатора настава подредба със звучното име калабалък. Много странно как в клипчето за правилата на возене в метрото, с което ни промиват мозъците всеки ден, се обяснява надълго и нашироко, че не можеш да се качиш след употреба на алкохол и наркотични субстанции, но на никой не му е хрумнало веднъж завинаги да научи хората как се застава на ескалатора.


ПСИХОСЪСЕДКИТЕ
Софийските съседи заслужават цяла отделна статия или даже поредица от материали, но в рамките на темата те се нареждат сред най-големите дразнители. Темите за конфликт със съседите са няколко и най-често са свързани с производството на шум и износът му през нереално тънките стени на българските жилищни сгради. Общо взето, рядко се среща човек без проблем с поне един от съседите си – или те ще вдигат шум с ремонти по цял ден, битови скандали и порно, или пък ще му вдигат гири за това, че оставя вентилатора на тоалетната включен и звукът е като от ада, а приятелката му си позволява наглостта да ходи с токчета. Сред другите вечни теми със съседите са наводненията, които се случват сравнително често и дават повод за усилени дискусии, както и събирането на таксите за входа.

Всички обитатели на един блок са равни, но някои са по-равни от останалите, затова винаги се намира някой, който отказва да плаща асансьор, защото държи да се качва пеша до 13-ия етаж, и не дава пари за чистачка, защото намира вътрешен мир в мръсотията.

 

ПАРКОЛАИЦИТЕ
Принципно зле паркираните автомобили по цял свят късат нервите на шофьорите, защото в общия случай една кола заема място за две, при особен майсторлък – за три.

В София обаче някои водачи на МПС успяват само с една маневра  да превърнат майка си в обект на желание за шофьори, колоездачи, пешеходци и жени с детски колички.

Степента на наглост при паркиране е правопропорционална на цената на колата, като нависоко се класират големите черни джипове, които можеш да покатериш където намериш за добре, и суперспортните купета, които се оставят насред улицата и от всички останали водачи се очаква внимателно да ги заобикалят. Много важно за истинския софийски дразнител е да отстоява позицията си, без значение колко грешна е тя, и ако някой съвестен гражданин като Кирил Христов например се опита да му обърне внимание върху крайно неградската му проява, да започне да го обижда и да му счупи очилата, както Юлиан Константинов направи. А после като един завършен патриот да пусне лъжежалба в полицията, че чистачките му се повредени от повдигането, за да не могат да го осъдят за нападението. Браво, точно такива хора наистина обичат България, защото само тук номерът им минава.


ПЪТНИТЕ ТАРИКАТИ
Те са хората, които непрекъснато се местят без мигач от лента в лента, докато търсят начин да се телепортират, но всъщност печелят няколко метра преднина с цената на тонове създадено напрежение и някоя и друга драскотина от време на време. Пътните тарикати винаги бързат, сякаш жена им ражда, и не виждат нищо нередно в това да те засекат с маневра на светофара. Ако случайно не ги пуснеш, почват да те хранят и да те питат на какъв се правиш. По принцип пътните тарикати са 10 процента от населението, в София те са 67%, като са толкова изнервени, че даже на светофарите трябва да има брояч, който да ги успокоява, че за някакви си 30 секунди изчакване няма смисъл да минават на червено. Основните изразни средства на тарикатите са всички шумове, които колата издава – бибкане, пилене на гуми и форсиране, както и китка от най-звучните балкански псувни и жестове. Когато някой тарикат го мързи, той премигва с фарове, което би трябвало да сее страх във всички коли пред него. Ако те не се отместят незабавно, истинският тарикат е длъжен да ги изпревари странично и да набие спирачки, за да се блъснат в него и да им даде урок.


БЛЕЕЩИТЕ ПЕШЕХОДЦИ
Въпреки широкото многообразие от пешеходни пътеки, светофари и подлези  мнозинството от софийските пешеходци предпочитат да се движат според своя собствен вътрешен ритъм, което значи да пресичат, където и когато намерят за добре, а велоалеите и като цяло пътните знаци са нещо неотнасящо се за тях.

Естествено пешеходците живеят с мисълта, че законът за движение по пътищата ги пази, но когато прескочат със засилка мантинелата на Цариградско, влизат в един свят, където единствените закони от значение са тези на физиката – а именно, че спирачният път  е равен на скоростта ^2/2 ускорението на спиране. За щастие даже най камикадзе бабите се научиха да ползват подлезите, така че сега голямото предизвикателство пред софийския пешеходец е да започне да зачита велоалеите.

Те и без това са малко и доста криво разчертани, така че не би трябвало да отнеме много време – десетина прегазени блейки би трябвало да са достатъчни да тръгне мълвата.


ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ВРАТАТА
Лека разновидност на ескалаторните кибици и блеещите пешеходци, опълченците се подреждат пред все още затворената врата на спиращото превозно средство и с цената на живота си бранят позицията си от напиращите да излязат отвътре граждани. Опълченците страдат от липса на причинно-следствена логика в мозъка – те не могат да осъзнаят, че без да направят път, няма как да се качат, те просто искат да се набутат вътре и с изпънати напред ръце като зомбита атакуват. Особено активни в борбата за местата са възрастните дами, които размахват бастуни, пазарски торби и лакти, докато се опитват да се докопат до някое място, но ако седнеш преди тях, започват да се превиват и да пъшкат как едва ходят. Неслучайно системите за отваряне на вратата с бутон са деактивирани навсякъде – горките рейсове още в пристигането си у нас са отнесли не един и два удара с бастун, съпроводени от викове в истерия „Отвори бе, мискинин!”.


ПРЕДРЕЖДАЧИТЕ
Навсякъде хората са приели чакането на опашка като неделима част от живота в съвремието – не и в София: тук, ако касата е една, пред нея задължително има две, по възможност даже три опашки, като миг невнимание и запазване на дистанция, по-голяма от 15 сантиметра с човека пред теб, ти коства мястото. Странното е, че най-често предреждачите не са хора, които не можеш да набиеш, нито да погледнеш лошо, а, напротив, на вид интелигентни хора на възраст, които по някаква причина смятат, че са в правото си да не зачитат прийомите на обществото. Основната суперсила на предреждачите е рязкото навлизане в личното пространство, последвано от небрежно наместване, съпроводено с отбягване на погледа и игнориране на евентуалните забележки и намеци.

Най-умелите предреждачи като истински професионалисти подсилват атаката с химически оръжия, а именно ароматен коктейл от пот и кир, с който улесняват доброволното отдръпване на жертвата.


БАВНИТЕ ЛЕЛКИ В АДМИНИСТРАЦИЯТА
Скоростта никога не е била сред силните страни на администрацията, но софийските лелки са легендарни с пренебрежението си към прогреса, липсата на мотивация, злостен език и като цяло никакъв ентусиазъм да защитят с функцията си организацията, която представляват. Лелките се държат като истински диктатори в микровселената, която управляват, и могат да те връщат колкото си пъти искат, а ако си позволиш да действаш като враг на системата – даже да откажат да те обслужват напълно или да те изпратят на одисея с прехвърляния от гише на гише, цялостното усещане от които напомня за моряшки бой. Истинските лелки гледат лошо, никога не са виновни и винаги имат готов кисел отговор на всеки въпрос и опит за провокация. А ако не ти харесва – нищо не можеш да направиш, поне засега. В далечен план обаче както мобилните телефони разклатиха трона на лелките от пощата, така и всяка институция малко по малко ще си намери майстора с някой лош частник, само трябва да проявим търпение.

Припомни си и десетте най-ярки вида софиянци.