City Walk: Лос Анджелис през април

Един скромен пътепис до Ел Ей и назад

  • 21.04.2021
  • от Тео Чепилов

Когато се спирам пред палатковия лагер почти до входа на луксозния ресторант, крайна точка на конкретното придвижване, гидът ми ме насърчава „Прескачай ги смело“. Визира легналите по цялото протежение на улицата бездомни хора. После прави точно това и преминава между тях с леки подскоци, сякаш сме деца и играем на дама. Гледката отвътре на заведението не е по-малко депресираща, но всички изтупани като за фотосесия клиенти сякаш забелязват единствено слънчевите лъчи между палмите през прозореца, напълно игнорирайки тъжните човешки силуети, които хвърлят сянка отвън. Домакинът на събирането оставя една добра месечна заплата в България само за тази сметка, като бакшишът е 20%. Това се подразбира от класата на заведението, а сервитьорите се стараят за всеки цент с 24-каратови усмивки. Морският окун обаче ми оставя един странен послевкус

– не мога да спра да мисля как всички тези изгорени за едната изгъзица долари могат да спасят живота на хората пред заведението.

Буквално.

Лос Анжелис е град на крайностите. От една страна имаш гета, които по ниво на престъпност граничат с най-опасните точки на света. Даже да проявиш неблагоразумието да пристъпиш по улиците им, някой ще намери за нужно да ти обясни учтиво, че не можеш да си там. Следващите, които те спрат, най-вероятно вече няма да бъдат толкова сговорчиви. Едно момиче ми разказва как ѝ се наложило да ползва автобус, за да премине транзит през един подобен квартал. Възрастна дама толкова се изненадала от присъствието на бяла дама в градския транспорт, че съвсем сериозно я попитала дали всъщност не е албинос. В другата част на скалата са най-разглезените екосистеми на тънещите в лукс квартали с обитатели, излежаващи се край басейните. Сами по себе си също затворени общества, пазени от бариери, пропускателни пунктове, частна полиция. Тъжни, но по един съвсем различен начин.

Размерите на тази градска агломерация трудно могат да бъдат осъзнати от свикналия ми да работи със софийски мащаби мозък.

Населението е около 20 милиона, разпръснати на площ с периметър 550 км.

Градът е толкова огромен, че го пресича цяла планинска верига. Съвсем резонно без кола си загубен. Имало е период от историята, когато трамваи са се носели весело по улиците, но той е останал завинаги в миналото. Сега градският транспорт е сведен до минимум, метрото е зоната на здрача, особено в условия на ковид, а Uber и Lyft са единствените опции за оцеляване. Повечето хора така или иначе обитават основно широките граници на квартала си. Концепцията за грозен Център и разкошни предградия тук е изведена до крайност. Откриващата сцена на статията се разиграва във възможно най-централната точка на картата, където се намира градът в града, палатките на бездомниците, зона на име Скид Роу. Колкото повече се отдалечаваш от там, толкова по-красив и безгрижен става животът.

Прекарвам огромна част от времето си в Кориатаун, където, както името подсказва, половината надписи са с йероглифи, а магазините за доларче са пълни с Hello Kitty ментета. Има корейски мол с магазин за кей поп аксесоари, където истинските фенове могат да си купят албуми в брандирани mp3 плейъри или светещи пръчици, индивидуални за всеки изпълнител. Покрай пълненето на квартала с хипстъри, което местните наричат „джентрификация“, вече има и изобилие от странни места за кафе. Например място, вдъхновено от Алхимикът на Паулу Коелю, където да си четеш с кеф любимата книга на всички модели, докато пиеш лате макиато. Вечната атракция си остават корейските барбекюта, където си пърпориш скарата директно на масата, а хепи ауърът включва „яж до пръсване“ опция за $22. Заради сблъсъка на култури и исторически периоди цялото усещане в квартала е, че си в Blade Runner 2049 или Cyberpunk 2077.

Пандемията е тук, знак за това са маските на всички лица,

но социалната дистанция винаги е била част от културата на Ел Ей, сега повече от всякога. Все пак повечето хора не слизат от колите си, където пък жегата държи прозорците вечно затворени. Общуването е било капсуловано до приятели тип колеги и близки роднини много преди настъпването на фаталната дата 13 март 2020. Може би заради това страхът не се усеща чак толкова по улиците, въпреки че има по 7000 нови случая всеки ден, а от ефективността на здравната система в страната има какво да се желае.

Заведенията работят с намален капацитет и до късно, но даже баровете като част от еволюцията с цел оцеляване са се превърнали в ресторанти. Попадам в Rainbow Bar & Grill на Сънсет Стрип, легендарна дупка някога любимо място за висене на Леми Килмистър.

Сега обаче ударението вече пада върху грил частта на заглавието. По здравословни причини избирам веган начос и пренебрегвам съвета да заложа на детска порция. Получавам тава, в която е поставена пирамида с връхче, щедро покрита с авокадо. Мога да изхраня цяло родно семейство с това количество. И като стана дума за хапване, за най-вкусното място за морски деликатеси ме светва един от местните. Намира се във Венис Бийч и интериорът като сравнение прави дюнерджийницата да изглежда луксозна. Въпреки това за 12 долара получаваш ястие от риба, която буквално насълзява очите от щастие.

Някъде сред това шляене по улиците минавам по Мелроуз, нещо като местната Витошка. Ако, разбира се, Витошка беше автопарк за тунинговани ролс-ройсове и бенлита, чиито шофьори изглеждат като директно излезли от трап клип. Саундтракът на улицата е подобаващ – отвсякъде звучат мъмбъл речитативи за гигантски гениталии. Води се модната търговска улица на града, така че магазини за драг аксесоари се редуват със стрийт уеър и винтидж шопове.

Има и пънк магазини с автентична миризма на винил и урина.

Лос Анжелис, или както му казват част от нашите сънародници „Ильей“.

Място на разкош и място на разруха. Място, за което, каквото и да се напише, няма да е достатъчно.

На разходка из софийското изкуство

Пусни се в Tik Tok с нас.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.