ЗАНЗИБАР

Суахилският бряг - източноафрикански кръстопът на стоки и култури

  • 16.02.2014
  • от Радослав Райков

Занзибар, Дар ес Салаам, Момбаса, Могадишу – имена на места, разхвърляни по бреговете на Индийския океан, които се изплъзват бързо от устата на старите моряци. Те тръгват от Африка със своите доу (африкански тип лодка с едно платно), натоварени със слонова кост, дървен материал, кокосови орехи и раковини. От Арабския полуостров вземали фурми, килими, подправки и благоухания, а от Индия – глинени и стъклени изделия, дрехи, коприна.

И днес пред стария форт на Ламу в пристанището може да видите как се поклащат дълги редици от доута със стъкмени платна. Те пренасят хора и стоки от и до този остров – дълъг 12 км и широк едва 5, част от архипелага, простиращ се покрай бреговете на Танзания и Кения. По-надолу, в центъра на града група мъже, повечето от които носят шапки тип кофя и роби тип канзу, са седнали на сянка и оживено разговарят. Момчета бутат колички и заобикалят магарета, натоварени с продукти. Жени, облечени от главата до петите в черно по арабски обичай, на които едва се виждат очите, бързо притичват по улиците и изчезват в мрака на малките странични алеи. Призивът за следобедната молитва долита от близката джамия и се понася над врявата от гласове, рев на животни и тропане на копита. Човек започва да се пита – в Африка ли е или в Арабия?

Ветровете в платната на хилядите доута са направили жителите на Суахилските острови богати, така както и техните предци. В продължение на векове те пътували по месец, месец и половина до Арабския полуостров и Индия и се връщали натоварени до горе с подправки и благовония.

В своя зенит Ламу е едно от пристанищата, простиращи се по източния бряг на Африка, от Могадишо до Мозамбик, които израстват до силни градове-държави благодарение на търговията. Вече 2000 г. лодки влизат и излизат от удобните заливи на Суахилските острови.

Арабският флот открива добри пристанища из архипелага, когато мусонните ветрове отклоняват от курса не един и два кораба. Водите са пълни с риба, земята ражда от два до три пъти в годината, и търговията започва.

Много от арабите остават и се оженват за тукашни жени, а резултатът е виден днес в лицата на местните жители – смесица от арабски и негърски черти. Тя е видна и в езика – нещо средно между няколко арабски и няколко африкански наречия, в обичаите, в идеите, в културата. Преливането създава една търговска нация, която Ламу олицетворява, уникална за Африка; дори името й – Суахили е видоизменената арабска дума за бряг – сауахил.
През новото хилядолетие обаче търговията е заменена от туризма. Очарованието на Стария град и обаянието на плажовете започва да привлича туристи, което се оказа новата златна мина за икономиката на острова.

Но туризмът е нож с две остриета – каза ми един местен жител, който ме покани на чаша чай, след като го попитах за пътя към центъра. Негър мюсюлманин, той носеше върху къдравата си коса кофя и бе облечен в синя арабска роба. –

Хората идват, защото искат да видят начина, по който живеем. А ние сме доста консервативни, много държим на традициите. Не пием алкохол и предпочитаме хората да се обличат скромно, а не предизвикателно както в Европа.

Туристите ни носят парите, от които се нуждаем, но донасят със себе си и влиянието, на което младите трудно устояват. Вчера например трябваше да помоля една европейка да си наметне нещо, защото мина по улицата почти… неприлично облечена. Това е дилемата на Ламу. Туристите ни помагат да оцелеем, но парите им могат да погубят онова, което идват да видят. Наша задача е, на възрастните, да прокараме линията между приемането им и съхраняването на нашите традиции.

Изолиран от останалия свят, островът е успял да оцелее до ХХІ в. с почти недокоснати от съвременната култура обичаи и церемонии. Много от другите градове-държави вече не съществуват – крайбрежието е покрито с останките на някога процъфтяващите търговски центрове.

Единствено на Занзибар – най-големият остров от архипелага, човек може да види запазени суахилските корени. Пристанището е дълбоко и тук акостират множество товарни кораби наред с доутата.

Стоун Таун, старата част на град Занзибар, подобно на Ламу представлява лабиринт от улички – толкова тесни, че по тях не могат да се движат автомобили, но за сметка на това измежду дуварите от корали изскачат мотопеди с бясна скорост и пресичат пътя ти още преди да си се усетил.

Мъжете, насядали пред джамията, показват същата комбинация на култури като тези в Ламу.

Аз съм родом от Оман, а той – от Танзания. А ти откъде си? – попита ме Абдула Сейлам, след като го помолих да ме упъти към пристанището, за да се измъкна от лабиринта на малките улички. – Говориш английски, ама не си американец. – От България съм, – изчаках аз реакцията му. – Аха, – замислено заклати глава той. Накрая обаче се предаде и попита: А къде е тази… тази държава? – В Европа. – А-а, Европа, – това вече му звучеше по-познато. – Да, там има много държави. Седни, поиграй домино с нас. Той и приятелят му, който говореше само местния диалект, бяха седнали на площада и се развличаха с домино. – Аз съм роден в Оман – повтори той, - но тръгнах да плавам още като момче. Първо се цаних на едно доу, останах там две години, а после се качих на една занзибарска лодка за Мумбай. Там пък останах пет години. През 1952 г. се заселих тук, ожених се и оттогава съм занзибарец.

Поинтересувах се как го приемат местните, и не е ли трудно да си занзибарец, когато си чужденец. Съвсем не, – отвърна той. – Виж, такава е историята на това място.

Ако възприемеш културата и научиш езика, ще те приемат. Тук 50% са араби, които вече половин век живеят на острова. Ние вече сме местни, ние сме занзибарци. А когато се ожениш, няма как да не научиш езика и културата, нали? – усмихна се Абдула и започна да раздава плочките домино.

Сейлам е част от дълга традиция: арабите от Оман изиграват основна роля в историята на Източна Африка. Те слагат край на двестагодишната португалска окупация по тези земи през 1698 г., само за да се настанят те на тяхно място. Къде със сила, къде чрез дипломация, те обединяват независимите градове-държави, включително Ламу, в единственото в историята им, макар и рехаво, политическо и икономическо обединение. Фортът в Ламу, завършен през 1821 г., служи за гарнизон на оманските войници.

Оманските управници донасят със себе си подправките и благовонията, но и увеличават търговията с роби. Търговията с Източна Африка се оказала толкова доходна, че през 1832 г. султанът на Оман преместил столицата си в Занзибар, поставяйки началото на династия, която просъществувала до 1964.

До средата на ХІХ в. всяка година са били продавани по 50 000 африканци на известния занзибарски робски пазар и почти половината от населението на двата острова – Пемба и Занзибар – са превърнати в роби. 

Занзибар се превръща в изходна точка и на западноевропейските изследователи. Оттук Ливингстън, Стенли, Бъртън и други пътешественици наемат носачи и водачи за вътрешността на Африка, снабдяват се с продукти и припаси, и тук изморени се завръщат. Безспорно те са безстрашни мъже и понякога са прекарвали с години в африканската джунгла, но са следвали добре утъпканите от робите и търговците на слонова кост пътеки и почти всички щяха да загинат от болести и глад, ако не бяха занзибарците.

И аз щях да се загубя, ако не бяха местните – уличките из Стария град толкова си приличат, че изглеждат напълно еднакви. Въртях картата във всички посоки и в крайна сметка се изгубих поне дузина пъти. Често питах местните за посоката, а те пък бяха винаги отзивчиви – от търговеца пред своя магазин, през минувача, до мъжете, събрали се да играят домино на площада, където и срещнах Абдула Сейлам.

Докато се лутах из уличките на Стоун Таун, имах възможността да разгледам архитектурата му. Повечето от сградите тук датират от ХІХ в. – на първия етаж по арабски образец са магазините, на втория – жилищните помещения. Бейт-ал-Аджаб (Къщата на чудесата), бившият султански дворец, напомня за едновремешния разцвет на Занзибар.

Малко по-надолу, но изоставена и занемарена, се е свила къщата на Типу Тиб, най-известният африкански търговец на роби и слонова кост. Англиканската катедрала, построена през 1877 г., се издига на мястото на стария пазар за роби, а олтарът й – на мястото на стълба за бичуване. Говори се, че разпятието е изработено от парче дърво, взето от боабаба, отбелязващ мястото, където е погребано сърцето на Дейвид Ливингстън.

Суахилската култура винаги е била динамична. И никога чиста. Точно в това се състои и чарът й, точно това я отличава от африканската. Още от самото си начало в основата й застават традициите на Черния континент, съчетани с външните елементи на арабската цивилизация, и ако те изчезнат, ще изчезне и сауахил – брегът, който затваря архипелага в свой собствен свят.