Inner Space: Стилове на привързаност

Как миналите ни преживявания оформят начина, по който обичаме, общуваме и се свързваме с другите

Макар да избягваме клишетата, февруари неизбежно попада във фокуса на любовта и взаимоотношенията.

Този материал обаче насочва стреличките на Купидон отвъд познатите романтични жестове, а именно – към онези по-дълбоки механизми, оформящи начина, по който обичаме, общуваме и се свързваме с хората. Стиловете на привързаност са част от нашето невидимо емоционално наследство – те са онези модели, създадени да ни дават усещане за сигурност, но понякога саботиращи близостта ни с другия. Тяхната цел е да ни защитят и да запазят нашата автономия и граници, макар резултатът невинаги да е такъв.

Автор на материала е Евелина Лафчийска –

бакалавър по психология и магистър по „Семейно консултиране“, завършила специализацията си в Българската асоциация по фамилна терапия. Със своята експертиза и опит в полето на взаимоотношенията тя разглежда стиловете на привързаност, подводните камъни във връзките и начините, по които можем да разпознаем собствените си модели и да започнем да ги променяме. Приятно четене!

Когато говорим за отношения, особено за любовни/интимни отношения, често си представяме, че всичко започва тук и сега, когато срещнем новия партньор. В началото имаме надежда, че този път ще е различно. Предишният е бил „токсичен“, преди това „просто любовта изчезна“ и т.н. Но реалността е малко по-различна и започваме да я виждаме, когато „пеперудите“ си отидат. От релационна гледна точка истината е в това, което се случва не между двама души, а между шестима. Да, 6!

Освен нас двамата като възрастни във връзката участват и нашите „вътрешни деца“ –

архетипният образ на надарената и едновременно наранена част от нас, която носи раната на привързаността със себе си и нашите „адаптирани деца“ – моделите, които сме научили от най-ранните ни преживявания, от това как някой някога е реагирал на нуждите ни, от начина, по който са ни обичали, утешавали, наказвали, игнорирали или са се свързвали с нас. И не от възпитанието, а от емоционалността на нашите родители (хората, които са ни гледали) сме научили какво е да си близък с някого. И така: моделите, които сме научили в детството, продължават да се проявяват в интимните ни отношения като възрастни. И докато не ги осъзнаваме – управляват ни тихо отвътре, без да ги разбираме, без да имаме думата, избора, решението. 

И тъй като стиловете за привързаност са част от тези модели,

нека поговорим какво представляват? Най-общо стиловете на привързаност са „емоционални отпечатъци“, „ядрото“ на моделите на отношения, които са оформили начина, по който възприемаме близостта, сигурността, интимността и конфликтите. Най-често срещаните в романтичен план са:

• Тревожен стил – човекът се страхува да не изгуби връзката, да не бъде изоставен; нуждае се от повече потвърждение, близост, ангажираност и яснота.
• Избягващ стил – човекът се страхува да не изгуби себе си; нуждае се от повече пространство, автономия, време за интеграция и вътрешна свобода.
• Сигурен стил – не е без страхове, но умее да регулира емоциите си и да се свързва, без да губи себе си.

Наблюдавам го непрекъснато в работата си с хора – и индивидуално, и с двойки –

а вероятно и ти си го виждал/а в собствените си отношения:

двама души се обичат, но страдат заради различията си. Единият иска повече близост, разговори, свързаност. Другият иска пространство, време, въздух. Единият се приближава – другият се отдръпва. И в края на краищата и двамата се чувстват неразбрани, тъжни, наранени, ядосани.

Тревожният стил казва: „Ако се отдръпнеш, аз губя сигурност“.

Избягващият стил казва: „Ако се приближиш твърде много, аз губя себе си“.

И така се ражда моделът на гонене и бягане, познат на толкова много двойки. Но тук идва важното: и двете позиции са защитни. И двете позиции са научени. И двете позиции са на нашите „адаптирани деца“. И двете позиции са опит за запазване на нещо ценно – себе си или връзката. И това ни държи в капан. И аз го знам от своя опит. Като професионалист аз знам как работят отношенията и това ми помогна, за да осъзная своите собствени модели, но съвсем не беше достатъчно, за да се „спася“ от собствените ми защити, адаптации и стил. Моето вътрешно дете е от онези, които са били наранени от емоционална дистанция и затова

адаптираното ми дете се е научило да се справя само,

да е силно и самостоятелно. Да не иска и да не търси. За мен да държа невидима дистанция ми даваше усещане за контрол и сигурност. В динамиката на привързаността, аз съм човекът в моята връзка, когото го е страх повече да не изгуби себе си. И страхът беше огромен. Затова ми отне доста време да видя и призная трудностите ми – да не знам, да не мога, да имам нужда от нещо. Да съм „слаба“. Да позволя да ме видят. Да се оставя да бъда държана. Обичана. Да приема. 

Истината е, че съм била и от другата страна – да се сривам, когато другият ме отхвърли. Да го „заливам“ с моята нужда, отчаяние, гняв, самосъжаление, а после срамът от всичко това. И независимо дали говорим за „размразяване“ – да допуснем близост, да се доверим на несъвършенствата, или да „се съберем“ – да понесем границите на другия, без да се разпадаме, е

процес, който не се случва за ден, чрез книга или обучителен курс

(въпреки че помагат!). Въпреки обещанията на консуматорската култура за бързи решения истинската вътрешна промяна е бавна, понякога болезнена, но дълбоко освобождаваща и разгръщаща. Тя е необходима, за да излезем от капана, който нашето минало е заложило. За да започнем да лекуваме модела. В релационния подход не питаме кой е виновен, а търсим кой от какво се защитава и как да създадем пространство, в което всеки се чувства сигурен. Само така можем да започнем да се срещаме със собственото си минало, болка и адаптации, които живеем и сега, в настоящето. 

Ето няколко конкретни упражнения, които можеш да опиташ още днес:

Виж себе си – в кой стил се разпознаваш най-силно сега? В зависимост от стила напиши съобщение на партньора си, като не е нужно да му го пращаш веднага. Важно е за теб да се срещнеш със своята болка и да я облечеш в думи:

 – Тревожен стил: „Когато се отдръпваш, се плаша, че губим връзката. Имам нужда да знам, че си тук. Продължи да му „говориш“ със свои думи – Плаша се, когато не усещам да… Страхувам се, че може да… И тогава аз…“

 – Избягващ стил: „Когато настояваш да говорим веднага, се плаша, че ще загубя себе си. Имам нужда от малко пространство, но не искам да се отдалечавам от теб. Страхувам се, че може да… Плаша се, когато усещам, че… И тогава аз…“

Този тип уязвима комуникация променя всичко! 

Практикувай разширяване на „Прозореца на толерантност“:

• Ако си избягващ – остани 2 минути повече в разговор, отколкото ти е комфортно.
• Ако си тревожен – изчакай 2 минути, преди да напишеш третото съобщение.

Малки стъпки. Големи резултати! И знай:

Възможно е да се научим да обичаме по-зряло,

да общуваме по-ясно, да се свързваме по-съзнателно. Възможно е да сме едновременно в близост и в свобода. Стиловете ни не са присъда. Ехото от миналото може да бъде приглушено. Изисква се време, усилия, но определено си струва!

В следващите месеци ще ти представим още актуални теми от света на психичното здраве. Ако си готов да стартираш своя път с психотерапията, разгледай специалистите от общността на hOUR SPACE на www.hourspace.bg и запази своя час за първа консултация през профила им.

Inner Space: преход и ново начало – емоциите зад житейските етапи 

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.