7 обичаи, ритуали и празници, които са изцяло български

Aна - Мария ти разказва за седем живи нишки от народната памет на предците ни, които ще те накарат да се гордееш.

Тази разходка няма да те отведе до конкретни локации на картата на България,

но ще заплете в сърцето ти седем живи нишки от народната памет на предците ни, които ще те накарат да се гордееш. Да тръгваме на пътешествие из обичаите, измислени от нас за нас, които ни открояват в света. Легенди и истории, ритуали и мистика, които живеят дълбоко в нашето ДНК и са източик на сила, вяра и принадлежност. Които се предават от човек на човек, от семейство на семейство, от поколение на поколение и така пренасят българския дух през времето. Хубавото е, че голяма част от обичаите и празниците, за които ще ти разкажа не само, че не са се загубили, а живеят по-пълнокръвно и истински отвсякога. Да започваме!

Нестинарство

В дълбоката Странджа планина живее един от най-древните и тайнствени български обичаи – нестинарството. Това не е просто празник, а свещен ритуал, в който човекът влиза в огъня и излиза от него пречистен. Още траките, населяващи тези земи, вярвали в силата на огъня като посредник между хората и боговете, а през вековете обредът се е прелял в християнската традиция и днес е неразделна част от празника на Св. св. Константин и Елена, честван на 21 май. Нестинарството се пази най-вече в няколко села в Странджа, най-известните сред които са село Българи и село Кости. Вярва се, че не всеки може да стане нестинар, защото преди това трябва да бъде „повикан“ от огъня, а тези избраници са с искрени и чисти помисли и намерения към заобикалящия ги свят. Привечер селото се събира на площада, където вече е приготвена голяма жарава, която мъжете разстилат в кръг, за да може около нея да се извие хорото.

И точно в този момент се случва нещо необикновено.

Нестинарите, държащи икони високо над главите си, започват да танцуват върху тлеещия огън, а босите им нозе стъпват върху въглените, без да бъдат изгорени. Не говорят, не викат, а само се движат, в ритъма на тъпана в разгара на огъня. Нестинарството е свещен обред, който съчетава старото и новото, езическото и християнското. Огънят в ритуала не е само физически, дори можем да кажем, че той по-скоро е вътрешен. Българите и до ден днешен вярват, че всеки човек има свой пламък, който трябва да пази от студенината на света.И до днес в село Българи всяка година се събират хора от цял свят, за да видят точно това чудо. Но истинската сила на нестинарството не е в зрелището, а в тишината след последния удар на тъпана, когато жаравата догаря и въздухът е наситен с топлина и благоговение. Тогава разбираш, че това не е просто обичай, а живо чудо, което оцелява през вековете, защото говори на най-скъпоценното в човека – на вярата, че светлината винаги побеждава страха.

Ладуване

Сред зимния мрак, когато снегът още скърца по дворовете, а нощите са дълги и тихи, съществува стар ритуал, насочен към всички девойки, пламък, който да събере светлината на надеждата в едно от най-нежните и тайнствени момински гадания – Ладуването. Това е обичай, посветен на любовта, на бъдещото семейство и на девическите мечти. Провежда се в нощта срещу Васильовден (Нова година). Самото име „ладуване“ идва от старобългарската дума „лад“, която означава хармония, любов и съгласие. Вечерта на ладуването момите се събират в къщата на най-възрастната мома в селото. Всяка девойка ръчно си  овързва малък букет от билки или здравец така, че да си го разпознава, след което всички те се поставят в глинено гърне, пълно с „мълчана вода“, донесена при пълно мълчание, защото всяка дума би могла да развали силата ѝ. След това гърнето се покрива с червена кърпа, завързва се с конец и се оставя навън, под звездите. Вярва се, че

през нощта невидима сила ще „нарече“ съдбата на всяка мома.

Тогава водата се „озарява“ и придобива магическа сила, защото става проводник между човешкото и незримото. На сутринта, още преди изгрев, момите се събират отново. Една от тях, най-често малко момиченце, наречено „ладувниче“ вади предметите един по един от гърнето, а всяко изваждане се съпровожда от наричане, весело или поучително стихче, което предсказва съдбата на притежателката и за какъв мъж ще се ожени. Песните и наричанията са съчетание от хумор, нежност и вяра. Те не просто предсказват, а пожелават на всяка една да има любов, да има щастие, да има хармония в дома й. Ладуването е нежен мост между езическото и християнското, между вярата в съдбата и човешката надежда. В него

няма страх, няма тъмна магия, а само светла, чиста женска енергия.

Това е ритуал на споделяне, на приятелство, ритуал, посветен на тайнството да чакаш любовта с открито сърце. Днес обичаят рядко се изпълнява в пълния си вид, но по българските села и етнографски фестивали все още може да се видят млади жени, облечени в бели ризи, с босилкови китки в ръцете, които пеят старите наричания, предавани от баби и прабаби. В техните гласове живее не само предсказанието за любов, а и нещо по-дълбоко, а именно онази непрекъсната нишка, която свързва жената с природата, неосквернената връзка във времето.

Кумичене

Кумиченето е ритуал, който се извършва най-често на Лазаровден или в неделята след него, когато момите вече са „лазарували“ и са преминали символичното си посвещение в зрелост. Това е древен обичай, свързан с водата като начало на живота, с плодородието и с моминството. В него се преплитат игривост и обредност, детска невинност и първите стъпки към женствеността. Рано сутринта момите се събират край реката, облечени в най-хубавите си дрехи, с венци от пролетни цветя в косите, с отразяващи се във водата пълни сърца. Всяка носи със себе си пъстър венец, направен от върбови клонки.

Във венеца момите вплитат своите тайни желания,

понякога дори дребен знак като конец, мънисто или цвете – нещо, което ги свързва с личната им надежда. Всички клякат до реката и пускат венците си едновременно и оставят реката да ги отнесе по течението. Момите гледат коя кумичка ще изплува най-напред, защото именно тя става „кума“ на всички останали за годината. Това е символичен избор на водач, на най-личната и най-щастлива мома. Кумата е почитана, не защото е най-хубава, а защото реката в лицето на природата и съдбата я е избрала. Но най-интересното е, че зад прелестта и наивността на този обичай стои дълбока символика. Водата тук символизира времето, което отнася детството и носи зрелостта. Когато момите пускат своите кумички, те се прощават с детинската безгрижност и се обръщат към живота на жената – към обичта, отговорността и семейството. Кумиченето е празник на младостта, на надеждата и на онази нежна вяра, че природата и съдбата вървят ръка за ръка.

„Сурва“ и кукерите

Друг интересен обичай, който бележи и началото на календарната година в България е празникът Сурва – най-шумният, най-древният и най-загадъчен зимен обичай по нашите земи. В него се сливат грохота на тайнствена магия, колективната сила и дълбоката човешка нужда да се изгони злото, за да дойде доброто. Обичаят Сурва се празнува след Нова година и Васильовден, когато по селата и градовете излизат кукерите – млади и стари, облечени в кожи, с високи шапки от пера и ленти, с маски, които плашат и впечатляват. Техните костюми са изумителни и страшни, изработени от овчи кожи, с огромни медни звънци на кръста, които дрънчат като грохот на буря. Маските им са най-страховитата част от костюма, украсени с рога, пера, мъниста, червени езици и страховити усмивки.

Всяка маска е уникална, израз на въображението и духа на своя носител.

Кукерите не просто танцуват, те пресъздават живота, като често в техните шествия се разиграват сцени като „оране“, „сеене“, „раждане“, „женитба“. Всичко това има магически смисъл: да се възроди земята, за да се осигури плодородие и изобилие през новата година. Старите хора казват, че самият шум плаши злите духове и ги гони далеч от селото. Децата наблюдават със страхопочитание, жените се прекръстват, а старците кимат, защото знаят, че когато кукерите минат, селото ще бъде чисто, пречистено от зимата и злото. Всяка година Перник се превръща в столица на древния ритуал с Международния фестивал на маскарадните игри „Сурва“. Хиляди участници от България се събират, за да покажат своите маски и танци. Това вече не е просто традиция, а празник на човешката сила, на смеха и на несломимия дух.

Баба Марта

Когато настъпи първият ден на март, България се облича в червено и бяло, защото това е денят на Баба Марта, древен празник, толкова стар, че корените му се губят в езическите времена, когато хората вярвали, че всяко природно явление има душа. Баба Марта е олицетворение на самия месец март, защото се представя като старица с променлив нрав, в тон с месеца, в която я празнуваме. Понякога се усмихва, и тогава слънцето грейва, а снегът се стопява. Друг път се разсърдва, грабва метлата си и задухват студени ветрове, които връщат зимата. Българите винаги са вярвали, че трябва да я омилостивят с усмивка, с добри думи, с малък подарък, направен от сърце. И точно така се е появила мартеницата, червено-бялата нишка, вплетена със заклинание за здраве и живот. Червеното в нея символизира кръвта, слънцето, силата, мъжкото начало. Белият конец е чистотата, водата, светлината и женската мекота. Двата цвята се вплитат, за да донесат хармония у човека.

Мартеницата се носи, докато Баба Марта се умилостиви и човек види пролетен знак:

първата лястовица, щъркел, цъфнал дрян или ябълка. Тогава мартеницата се сваля и се връзва на дърво, най-често на плодно, за да е плодородна годината. Така простият конец се превръща в мост между миналото и настоящето. В него живее древната българска мъдрост, че човекът е част от природата и трябва да я посреща с уважение. И днес, въпреки времето и технологиите, Баба Марта остава един от най-обичаните празници. По улиците, по селските пазари и училища, хората продължават да си разменят мартеници с усмивка. В тази усмивка има нещо повече от традиция, защото има човечност, продължение на рода и най-важното – жив корен.

Лазаровден

Лазаровден е един от най-нежните, пъстри и поетични български празници. Празник на младостта, на любовта и на надеждата. Празникът се отбелязва в съботата преди Цветница и носи името на Св. Лазар – чудотворецът, възкресен от Христос. Рано сутринта селото се събужда от звука на хлопки и женски смях. Момите се събират в групи, наречени „дружини“, обличат най-хубавите си дрехи – бели ризи с шарени шевици, сукмани, престилки, а в косите вплитат венци от цветя и зеленина. В ръцете си носят кошници, украсени с чемшир и лалета, в които ще събират яйца, брашно, сушени плодове – дарове от домовете, които посетят.

След това лазаркините тръгват от къща на къща, пеят песни и благославят.

Влизат в двора, пеят на стопанина за здраве и берекет, на домакинята за плодородие и щастие, на момците за любов и късмет. Пеят с такава радост, че дори въздухът около тях звънти. Лазаровден е не само веселие, а и посвещение. От този ден момичетата вече могат да участват в общите хора, да бъдат канени на седенки, да се обличат като невести. Старите хора казват: „Която не е лазарувала, няма да се омъжи.“, но не защото това е наказание, а защото лазаруването е преход от детството към зрелостта. Защото Лазаровден е песента на земята, изпята от човека. Денят, в който природата и сърцето звучат в един и същ ритъм.

Еньова буля

Когато лятото едва докосва планините и полята, а слънцето е в най-силния си пламък, България се събужда за един от най-старите и мистични празници, наречен Еньова буля. Той се отбелязва на Еньовден, 24 юни, денят, в който се празнува слънцето, билките и здравето. На този ден се събират билки и цветя, защото според народното вярване, те имат най-голяма сила и лечебни свойства.

В центъра на обичая стои малко момиче, наричано буля.

Булята е въплъщение на самата Еньова невеста, а именно природната сила, която носи на земята здраве, дъжд, плодородие и благоденствие. Ритуалът включва обхождане на селото, градините, кладенците и чешмите с припяване от момите на традиционни песни, в които са вплетени молебен за плодородие и благодат. Чрез тази обиколка, младите момичета искат да измолят за себе си и цялото село предпазване от природни бедствия и други злини.Еньова буля съчетава в себе си три ключови елемента на българския фолклор: природата, човека и вярата. Тя учи, че човекът е част от цикъла на живота, защото както билките се събуждат с първото слънце, така и душата се пречиства чрез ритуала. Това е празник на здравето, любовта и светлината, който въпреки времето остава жив в сърцата на хората.

Силно енергийни места в България (част 1)

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.