Благой Д. Иванов: „Светлото и тъмното са успоредни величини.“

Интервю с писателя Благой Д. Иванов за новия му роман „Опасни сказания" , мракът , киното и предизвикателствата!

Благой е от онези автори, при които жанровете са само различни входове към едно и също нещо.

А именно – изследване на човешката природа и всички мрачни и невероятни неща, които тя разкрива. След дебютната си книга „Добрите, лошите и грозните“ е издал още шест заглавия: психотрилъри, комикси и две детски книги. Носител е на награда „Константин Константинов“ за детска литература, но най-много обича да не си поставя граници. Той е един от най- изявените ни кинокритици със своя рубрика в „Култура.Бг“, пише за специализирания сайт Operation Kino, както и за редици престижни издания, води свое кинопредаване по радио Фокус „Сториборд“, отскоро и подкаста Pop Script в партньорство с Ratio. Журирал е редица кинофестивали. „Опасни сказания“ е последният му роман, който обещава да е интригуващ, мрачен и неочакван и си говорим за него броени дни преди премиерата му.

Книгата „Опасни сказания“ идва след хорър сборник, психотрилър, графичен комикс и две детски книги. Как това преминаване между жанрове и възрастови групи формира твоя поглед върху разказването на истории?

Всеки път е предизвикателство, защото навлизам в нова територия, но на практика процесът е приблизително сходен: сядам, пиша и се опитвам да разкажа добре историята, с която съм се захванал… независимо дали става дума за плюшени играчки, серийни убийци или пещерни хищници. Урокът е, че няма пряк път, няма минаване между капките, не можеш да излъжеш системата – пишеш ли, значи ти предстои битка.

Какво прави „Опасни сказания“ различна от предишните ти „нашествия“ в света на тъмното? Защо сказанията са точно „опасни“?

Отговорът тук е донякъде продължение на предишния. Първоначално просто ми се искаше да напиша нещо по-леко и по-лесно. Исках да си почина с една писателска разходка в парка, залавяйки се с жанров, но семпъл young adult, който едва ли не на шега да опаткам за 3–4 месеца. Оказа се обаче, че съм се захванал с чудовище, което на всичкото отгоре има сума ти крайници, чудовище, което е невероятно хитро, гладно и силно, противопоставящо ми се по всички възможни начини… но което някак успях да победя.

И ето – сега имаме книга, която е наистина различна от досегашните,

защото в нея ми се искаше да вкарам атмосферата на второкласното хорър кино, но с претенцията за първокласното жанрово писане на автори като Рей Бредбъри и Стивън Кинг. Разбира се, дали претенцията е с покритие – ще кажат читателите.

Можеш ли да ни разкриеш нещо интригуващо от самата книга – любим персонаж или момент, който дори и теб е изненадал, докато си ги писал?

Понякога създаваш персонажи, които след даден момент напълно неусетно са ти влезли под кожата до такава степен, че изпитваш искрено съчувствие спрямо тях. В „Опасни сказания“ има такива образи във всяка глава и това ме изненада приятно. Същевременно е и натоварващо, защото в романа се случват доста лоши неща на голяма част от героите.

Как превключваш между светлото и тъмното – от детски книги към хорър и обратно?

За мен са едно и също. В някаква степен откривам повече мрак в някои от по-ведрите ми произведения, а в някои от действително мрачните забелязвам оптимизъм. Светлото и тъмното са успоредни величини. Винаги планетата е наполовина осветена и наполовина потънала в мрак. Точно като мен.

Завършил си кинознание с дипломна работа за зомби поджанра. Как киното се промъква в прозата ти – пишеш ли разказите си като сцени?

Често ги виждам като сцени и дори мога да чуя звуковите ефекти, да си представя монтажа при една евентуална екранизация, да си подбера и подходящ саундтрак.

Мисленето ми действително понякога е кинематографично. Писането ми обаче е литературно.

Не мога и не искам да развивам прозата си като гола драматургия с оскъдни ремарки, постоянно действие и обилен диалог. Ако не навляза във вътрешния свят на героите си, не мога да продължа напред. Нуждая се от интроспекции и психология, а не от екшън, за да се мотивирам като писател. В крайна сметка накрая имаме истории, които биха били сравнително лесни за адаптация, но които именно чрез четене биха се преживели най-пълноценно.

Кой те вдъхновява като автор на хорър? Чии книги или филми те карат да мислиш „eто това искам да правя“?

Споменах Бредбъри и Кинг, които са очевидни примери, но харесвам страстно и автори като Робърт Маккамън, Хауърд Ф. Лъвкрафт и Клайв Баркър.

А теб какво те плаши – било то в кино, книга или в живота?

В киното ме плаши българската кинематография. В литературата ме плашат моралните популисти, а в живота ме плаши самият живот.

Като малък какъв си мечтал да станеш? И как от интересите по биология и палеонтология стигна до писането?

Имаше моменти, в които мечтаех да съм палеонтолог, но имаше и такива, в които жадувах за писателска кариера. Случи се второто, защото първото изисква повече усилия, а аз съм мързелив, освен това – колкото и да обичам науката, ме е бивало винаги повече в хуманитаристиката. Друг е въпросът доколко кариерата ми като писател е точно кариера. У нас малцина могат да се похвалят с истинска такава.

Като човек с разностранни интереси и познания виждаш ли обща нишка между всички теми, които обхваща работата ти?

Трансформациите на човешкото състояние сякаш са водещото нещо при мен. Жанрът е просто овкусител, докато историята и образите са на пиедестал.

Кога критикът в теб се изключва и позволява на писателя да поеме рискове, които може би би критикувал при друг автор?

Първо в мен се роди зрителят – от 4–5-годишен съм луд киноман. После се роди библиофилът. Отделно съм бил винаги и страстен меломан. Така че най-напред е попиването. Бъдете сюнгери – не само като деца, но и като възрастни. Впоследствие, вече като студент, започнах да възпитавам у себе си критично мислене.

Мнозина бъркат, възприемайки критиката като критикарстване. Не е критикарстване – критиката е анализиране.

Дори като ученик обичах да правя разбори на неща, които харесвам, но в по-зряла възраст тези разбори се превърнаха в начин на мислене, който ми помагаше да отсявам доброто от лошото, да посочвам проблеми или несъответствия, да търся диалог с други като мен, да изисквам повече. Особено важно е да се следва определена логика, едно произведение да има консистентност, но и нюанси, да е повече „сиво“, отколкото „черно-бяло“. Може би точно затова навремето толкова си паснахме с моя soulmate Димитър Дринов, с когото и до днес се обичаме много, но обичаме не само да обсъждаме неща, за които имаме идентични позиции, а също и да спорим ожесточено.

Това е ужасно важно и полезно – да си винаги в процес на взаимодействие,

но е хубаво и да го правиш с някого, който би ти помогнал да израснеш, а и ти на него да помогнеш. Всичко това според мен доведе и до събирането ми на кураж да се заема по-сериозно с писането – макар от тийнейджър да пиша и да публикувам тук-там по някой разказ, едва от 7–8 години имам самочувствието да го правя по-организирано, по-амбициозно и по-публично: чрез книгите ми. Колкото до творческите рискове – в един момент това е неизбежно, защото поривът да пишеш е способен да поеме контрол над съзнанието ти. От теб зависи хем да му се довериш, хем да го държиш под око.

Има ли още нещо в тъмните кътчета на човешкото въображение, което искаш да изследваш?

О, да. Сещам се какво беше казал веднъж Майкъл Крайтън, когото ужасно много харесвам – и като автор, и като човек. Беше споделил, че ако има достатъчно енергия, би се захванал с поне десет неща наведнъж. И аз съм така. Имам поне 4–5 пулсиращи идеи в главата, но дали и кога ще ги реализирам е въпрос, който ще получи отговор, щом се сдобием с кристално кълбо.

Стил, страх и слава – нашите любими кралици на писъка

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.