И той не носи „Прада”, а нашите обувки

Ти не си твоята диплома. Ти не си това, което работиш. Ти не си твоите знания. Или незнания. Ти не си това, което твоите родители казваха, че си. Или това, което са искали от теб да бъдеш. Или това, което така и не стана. Ти не си твоите деца. Ти не си твоята половинка. Ти не си твоят успех. Ти не си твоят провал. Ти не си твоите банкови сметки. Ти не си твоите пари. Ти не си твоите дългове. Ти не си банковият чиновник, който ти се обажда през ден. Ти не си твоето разочарование. Ти не си онова, което те ядосва. Дразни. Или възбужда. Ти не си сексуална машина. Ти не си машина. Ти не си просто човек. Ти си герой. Ти  можеш да бъдеш герой. Ти можеш да бъдеш онова специално нещо, което ще промени света завинаги.

Усещаше ли като дете, че си малко повече от връстниците, които те заобикалят? Че ще оставиш следа след себе си? Че си специален?

Усещаше ли, че на теб ти е отредено нещо? Нещо повече?  Че децата от 4-ти клас ще учат за теб в учебниците по история, ще се тюхкат върху огромните глави от книгите за теб, които трябва да зубрят, и преписват на контролното в час? Че светът няма да е само от 8 до 5 в някой офис, рамо до рамо до някакви “задръстеняци”, които духат сополи, ядат на бюрото си кисело зеле и се оплакват, че парите не им се стигат.

Ами ако наистина е било така? Наистина да ти е била отредена онази голяма мисия на Земята, която ще промени тази Земя. И докато си стоиш там, цъкаш си във Фейсбук или четеш някоя книжка на модерния си скъп „Киндъл” в метрото, или пък бъркаш спагетите за вечеря, сипваш си поредната чаша вино и се тюхкаш за самотата, в която живееш от няколко месеца насам – там

някъде те чака онази възможност, която трябва да грабнеш, за да промениш живота си. Само дето тя не чака. Тя се отдалечава.

Две седмици след 25 декември – деня, в който честваме един от най-гениалните маркетинг трикове в света, а именно умната находка на „Кока-Кола” за Дядо Коледа, идва времето на равносметката. Защото истинската равносметка не се прави на три чаши уиски в екзалтираната атмосфера на Нова година, когато лесно се харчат пари, но трудно се мисли. А се прави през тегавия януари, когато чистим с псувни колите си, ядосваме се на досадните кихащи хора в автобуса и се чудим дали ще успеем да си изплатим заема, който взехме за почивката в Испания за 31 декември. Е, не така си представяше нещата, когато беше дете , нали?

Не знаем дали има Господ. Дали има един добър белобрад старец там горе на небето, който стои с големия тефтер, плюнчи пръст, разлиства страница след страница и посочва с големия си, разкривен от артрит показалец кой днес да открие нов човешки орган, да бъде блъснат от кола или да получи така чаканото повишение на заплатата. Не знам дали има Бог, Висша Сила или „нещо повече” там някъде, но знам, че

има Дявол. И той живее в мързела ни, в нежеланието ни да продължим напред, в така удобния застой,

който така силно обичаме, в грубостта ни към другия, нервите и тюхканията колко жесток е светът към нас само защото колата не е искала да запали сутринта, в чувството ни за вина, че не сме това, което искаме, и в липсата на вяра, че можем да бъдем това, което искаме. Дяволът е тук. И той не носи обувки „Прада”. Защото нашите обувки са достатъчно удобни. И ако си успял вече да го разкараш завинаги, значи ти си Господ.