Нещата от живота

Go Guest: Влизаме в неговия свят, за да го питаме за любовта към театъра, изкуството да режисираш и още нещо

Фотография: Иван Коловос

Когато звездата на Ованес Торосян изгрява с ролите му в „Пухеният“, „Източни пиеси“, „Тилт“ и „Аве“,

може би повечето хора са бъркали как се произнася името му. Днес никой не може да сбърка неговото присъствие в театъра и киното. Безапелационно автентичен, той носи в себе си дълбочина и емоционалност, които повеждат публиката на пътешествие към самите тях. Сега обаче се обръщаме към неговия свят и Ованес е готов да ни открехне вратата.

В твоя моноспектакъл „Тигър и дракон“ в театър 199 разказваш за магическия момент на откриване на актьорството. Там се преплитат истински твои истории с художествени. Освен че си искал да бъдеш рапър, кои други неща са част от теб, но никой не знае за тях?

Аз съм говорил за рапа и музиката преди, но всъщност готвенето е голяма моя страст. Обичам да експериментирам. Не ме влече сладкарство, солените ги умея донякъде, но пък риба не мога да готвя. Затова съм си наумил да изкарам кулинарен курс. Искам да е при сериозен мастър шеф, няма да го правя пет за четири. Надали ще стане 2025-а, но все някога.

Изобщо минавала ли ти е някога мисълта, че може да си нещо друго освен актьор?

Да, постоянно ми минава. Търся обаче с какво да се занимавам. Ако стана добър след курса, може да си отворя рибен ресторант. (Смее се.)

Но засега си все още в актьорството. Работил си с много и различни режисьори, според теб кой подход изкарва най-доброто от един актьор? И как реши да направиш крачка към режисурата?

Моментът, в който режисьорът те поставя в позиция на творец на сцената. Някои искат да си изпълнител, други искат да изобразиш изцяло неговата представа. Тогава всеки път наум си казвам: „Що не запишеш анимация, да си го нарисуваш и да си го гледаш“. Не го казвам, разбира се. Неудобно ми е. Онези режисьори, които наистина са ме провокирали да дам от себе си за изграждане на представлението, истински ме запалват да играя. В киното се подготвяш и за няколко дубъла си готов. Оставяш го. В театъра има представления, които се играят дълго, и в един момент мотивацията да излезеш веднъж месечно и да правиш едно и също в продължение на години започва да спихва. Особено в спектакли, в които има много действащи лица, всеки си поема и други роли и лека-полека общият ентусиазъм спада. Но когато си вкарал творчество, няма как тази своя „рожба“ да я пренебрегнеш, да не я развиеш, да не я заобичаш. Това е ключът към дълголетните спектакли.

И се играят с тази жар, с която са били в началото.

И аз като режисьор се опитвам това да дам на колегите, дори си имам един интересен похват. Някъде на втора-трета репетиция на маса им вземам текстовете и им казвам: „Това беше“. И така съм го измислил, че да няма и откъде да си намерят текста. Репетираме си, но когато наближи премиерата, те започват да се притесняват, работят на други обороти. И цялата пиеса я изграждам на база това какво е интересно на актьора.

Сам да си достигне до нуждата да изкаже дадено нещо, да се превъплъти, да преживее.

Не само да следваме текст. Авторът, когато е писал, е имал свой си повод, след това режисьорът има виждания и накрая е актьорът, който трябва да предаде тази идея. Ако самият актьор е кастриран, става леко пластмасово представление.

Какво е съотношението в момента на нещата, в които играеш и режисираш?

Като че ли повече режисирам. Може би именно тази ми дейност кара колегите режисьори леко да ме заобикалят. Дали си мислят, че много въпроси ще задавам, дали че ще имам твърде различно виждане, не знам. Може би е нормално. Тъй като не искам да си стоя вкъщи депресиран и да обвинявам света, че е крив, си режисирам. И в един момент се оказа, че повече това правя.

Според теб българските актьори напъхани ли са в стереотипни образи и мислиш ли, че и ти си сложен в някаква категория?

Има такава тенденция. Слагат актьорите в калъпи – този е смешният образ и това е. В сериалите го виждам.

Едни и същи актьори се използват за едни и същи роли.

А аз съм момчето с проблеми, което все нещо се бори. В половината филми, в които съм играл, съм с разведени родители, пуша джойнт или постоянно нещо ям, обикновено филия с лютеница.

Има ли образ, който ти е много любопитен, но заради това не си изиграл?

Всеки иска да изиграе някой пичага, но явно моята визия и излъчване не съответстват. Може би точно затова го искам, защото не съм бил по-лежерен, романтичен пич. Излъчването ми е „паянтово“ и затова ми дават паянтови образи. (Смее се.)

Променила ли се е твоята подготовка към ролите с опита? В какво се виждаш различен от началото на кариерата ти?

Разбира се. Така би трябвало да бъде. Винаги се стремя да се развивам. Като се замисля, има разлика в подхода ми. Най-вече в търсенето и откриването съм станал по-точен. Като по-малък подхождах с повече съмнение, не знам неща, опитвам, пробвам. Сега режисурата ми помага да обърна внимание на режисьорските търсения и в тези рамки на неговата фантазия и тази на автора да се наместя като актьор и да извадя точното средство. Преди тези неща ми бяха неясни и го карах на нацелване. Нацелваш, нацелваш, докато режисьорът не каже „ей тва е“.

Вече не работя на принципа на нацелването, а на познанията ми.

Твоята съпруга Милена Ерменкова също е актриса, помагате ли си, или всеки си има свой процес?

Ако има яко напрежение, си помагаме, ако няма, всеки си действа. Когато тя изигра Джим Хокинс в „Островът на съкровищата“, аз я учих как да има походка на момче, като даже ѝ дадох да носи чувал с картофи пред себе си, за да усети друг тип тежест. (Смее се.). Тя пък последно редактира една моя пиеса. Понеже бях лош ученик, бях сигурен, че е пълно с грешки и ще се изложа. Аз бъркам мъжки и женски род, както и времената, защото в арменския език няма такива.

На какъв език мислиш и работиш по драматургичен текст?

Не знам на какъв език мисля. Когато трябва да науча текст едно към едно, изпадам в див кошмар, защото следя родове и окончания. В „Тигър и дракон“ има зони, в които текстът прилича на моя изказ и няма проблем. Но когато се върви в друга логика, различна от моята арменска подредба на думите, се притеснявам да не сбъркам. Например „Бих искал да споделя“, ще го кажа „Искал бих“ и такива неща.

Какво ти се иска повече – да играеш заедно с Милена или да я режисираш?

Тя е много опака. Ако я режисирам, би ми било любопитно какво ще стане, защото постоянно ме излага пред колегите на репетиции. (Смее се.) Казва: „Добре, разбрахме, стига си говорил“. И ми доставя удоволствие да ми се репчи. Но искам да играем повече, защото например в „Антигона“ в Плевенския театър се засичаме, образно казано, за две реплики.

Ако дъщерите ти искат да станат актриси, кой е най-важният съвет, който ще им дадеш?

Да не стават актриси! И вече съм им дал този съвет, защото и двете проявиха желание. Доста си е мъка. Имам си едно култово измислено изречение: „Не съм Оливие, така е, но нека той в България играе“. Това е положението тук. Малката е на 7, голямата на 12. Тя е безскрупулна и точна в своите коментари. Водя я с мен, когато режисирам, за да следя дали ѝ е интересно или скучно. Питам я: „Кажи, тате, какво ти хареса, какво не“, и абсолютни десетки хвърля в пространството. Провокира ме да се замислям.

Много хубав тест са децата.

Кое те мотивира и ти дава сили в професията, когато ти е трудно?

Представленията винаги са моят порив. Задавайки си въпроса има ли смисъл да се занимавам, когато видя очите на хората, особено в моноспектаклите, където знам, че вълнението им е дошло само от мен, разбирам, че има! Артистите сме чувствителни личности и ако видя отегчена публика с изражението „къв е тоя“, със сигурност ще спра. Но например в „Тигър и дракон“ никога не съм имал такъв случай. Публиката ме движи напред.

The Local: Ана-Мария Герасимова

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.