Защо сме толкова привързани към вещите си?

Едва ли някой често се замисля защо толкова силно се привързваме към вещите си. Това е така, защото да притежаваш и да се сдобиваш с предмети, се свързва най-често с положителни емоции и удовлетворение, които, бидейки нещо „хубаво“ за нас, не смятаме за нужно да подлагаме на анализ.

На всички се е случвало да изпитваме трудност да се разделим с някоя стара дреха, която не носим никога, но по някаква необяснима причина желаем да запазим. Или ни е било жал да изхвърлим сувенири, дрънкулки, стари сервизи и всички онези неща вкъщи, които са неизползваеми и само заемат място.

Ако трябва да бъдем откровени, оправдания от типа „Някога ще ми потрябва“ или „Някога ще го облека“ са несериозни. При пълен гардероб винаги ще смятаме, че няма какво да носим, и ще продължаваме да трупаме нови и нови предмети в нас, за да направим дома си по-уютен.

При една елементарна равносметка много бързо може да открием кои неща наистина използваме и кои просто събират прах вкъщи.

И ще открием, че това, което ни е нужно и използваме в действителност, е много по-малко, отколкото сме предполагали, и ни е напълно ДОСТАТЪЧНО!

Тогава трябва да се замислим къде се корени проблемът.

Консуматорското общество
За съжаление днес панацеята на консуматорството бушува с пълна сила из целия свят. Свръхпроизводството поражда и свръхконсуматорство и завихря обществото в един порочен кръг на потребление. Пазарът така умело притиска потребителя, че практиката да си купиш нов телефон, защото е излязъл нов модел, а не защото твоят вече не работи, е напълно нормална. Същото важи за новите колекции дрехи, стоки за дома, автомобили и пр. Така пазарът деформира отделния индивид, карайки го да се чувства зависим от вещите му. Когато средата ти те съди по това, какво имаш и т.н., вещите се превръщат в толкова ценно за теб нещо.

Малко история
Всъщност корените на този тип „привързване“ са толкова дълбоки, че съществуват още в съзнанието на малки деца. В книгата  The Moral Judgment of the Child са описани случаи, в които бебета и малки деца изпитват силно раздразнение, ако играчката им бъде отнета. Изследване сред 2-годишни, проведено през 2008 г., показва, че над половината от конфликтите между децата са породени от спорове за вещите им.

Други изследвания показват, че човек е най-склонен да се идентифицира с вещите си, когато самооценката и самочувствието му са много ниски. Експериментът е проведен сред тийнейджъри, като се предполага, че именно тази е  възрастта, в която човек е най-уязвим и все още търси себе си. Интервюираните изброяват безброй различни вещи в отговор на въпроса „Какво ме прави щастлив“. Резултатите показват, че след като обаче получат похвали и положителен фийдбек (напр. в училище), участниците показват по-малък интерес към материалното.

Когато тези тенденции от детството не са „излекувани“, те се проявяват до края на живота ни.

От което произхождат психологическите аспекти на проблема.
Човек цени повече това, което има, защото развива някаква сантименталност към дадения предмет. Всеки има любима чаша, картина, бижу, на които държи повече от другите си вещи, защото ги свързва с мил спомен. Това е напълно нормално и естествено състояние, което всички изпитваме. Много често обаче зад желанието ни да имаме все повече и повече стоят неразрешени и дори неосъзнати емоционални проблеми. Хората умело прикриват ниското си самочувствие и чувството за малоценност зад една изкуствена красива фасада от много и скъпи вещи. По този начин вещите определят кой си ти, а не личните качества и таланти. Така човек несъзнателно, но доброволно обезценява себе си.

Изследване на трио професори за Journal of Consumer Research поставя самотата като основна причина, поради която човек се вкопчва все по-силно в това, което притежава. Колкото и абсурдно да е, маркови обувки, красиви мебели и други притежания могат да притъпят чувството на самота. Друга причина да сме зависими от вещите си е нуждата на някои от нас да контролират и да се налагат. А най-лесно можем да се „разпореждаме“ с вещите си, които не могат да ни противоречат.

Излиза, че привързаността ни към вещите ни се базира на страх. Който пък страх се базира на общоприети норми, че е нужно да имаш още и още. Което пък води до алчност, завист и следователно те прави нещастен, защото, както се казва, „в момента, в който получиш това, което искаш… вече не го искаш“ и на негово място идва друго нещо, което да продължи порочния кръг. Затова следващия път, когато се засилиш към мола да си купиш поредната ненужна вещ, замисли се наистина ли имаш потребност от това?

Да се научим да пускаме нещата, от които нямаме нужда, а преди това да осъзнаем от какво наистина нямаме нужда, е урок, който ще ни даде свободата да бъдем себе си, да позволим на другите да ни обичат такива, каквито сме, и да развием личните качества и таланти, които притежаваме.

„Същността на философията е човек да живее така, че щастието му да зависи колкото може по-малко от външни фактори.“

Като цяло това, което имаме като материална ценност, никога не е напълно наше. Вещите се губят, чупят, повреждат, биват забравени. Изглежда добра идея да се научим да не се привързваме  твърде силно към преходни неща. Да се научим да ценим и обичаме както себе си, така и околните заради притежаваните качества на характера определено не зависи от това, дали имаме най-новия модел iPhone.

Ценностите, на които трябва да държим са хората около нас, нашите приятели и близки, и не притежанията, а преживяванията трябва да са нещата, към които да се привързваме. Затова ето 5 идеи за хубаво преживяване с приятели.