Нещата от живота

Защото поезията изисква да боледуваш с нея

Много е писано за поетите, много са критикувани и възхвалявани през годините, но едно е сигурно – поетите винаги са имали задачата да опишат случващото се в света и във вътрешния свят на човека, за да можем днес да добиваме представа за човека в един конкретен отрязък от време.

Нека си спомним думите на Бертолт Брехт: „Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му“. По всичко личи, че този въпрос, а и още много подобни ще си задават поколенията след нас, когато се връщат в периода на така наречената демокрация и особено за времето на второто десетилетие на "многообещаващия" XXI век. Днес чувам от разни поети, че искат да си стоят кротко, да си пият кафето и да пишат. А може би и да похапват чипс междувременно. Да, ама не! Не можеш да живееш спокойно и да пишеш, поне не поезия.

Защото поезията винаги е била израз на недоволството от живота и света, такъв какъвто е, а той никога не е бил лесен в която и да е епоха, в което и да е общество.

Поезията винаги е била по повод на трогването от нещо незначително, превръщащо се в изключително чрез "магическото" перо на поета. Поетът е човек с позиция, който не се страхува да застане зад мнението си, който се бори за своите идеи и ги отстоява. Поетът е личност, водител и просветител, който буди заспалите умове.

Днес поетите са мениджъри на собственото си творчество, седят зад бюро и мислят коя дума с коя да съчетаят, за да се получи нещо красивичко. Днес поетите се вдъхновяват от "котките в задния двор", описват любовта си към "филиите" и колко хубаво им става, като си пият вино и батерията им пада. Целият този битовизъм, който нахлу в поезията, я превърна в нещо, което консумираме между другото и дори не ни е сладка. Къде е личността зад думите? Къде са истинските проблеми, които касаят обществото и защо никой не говори за тях? Изглежда, че поетът е едно "кухо" същество, което не се трогва от нищо освен от манджата си и дали столът, на който седи, е удобен. Не вярвам на хора, които мислят с часове една дума и дали не е по-добре да сервират ягоди с шампанското или грозде. И в цялата говорилня на социалните мрежи, в които поезията се разпространява вместо в книжарниците, остава тишината на цели поколения, които нямат какво да кажат. А когато някой глас се появи от тъмното, вече няма кой да го чуе и да го различи от тълпата на викащи.

Нека завърша с едно стихотворение на Нели Закс:

ВИЕ, ЗРИТЕЛИТЕ,
пред чиито погледи убиват.
Както чувстваш нечий поглед впит в гърба ти,
така ще чувствате по тялото си
погледите на убитите.

Колко ли оцъклени очи ще ви сподирят,
когато от скривалищата си берете теменуги?
Колко умоляващо издигнати ръце
сред мъченически извития клонак
на стари дъбове?
Колко спомени ще никнат от кръвта
на вечерната заря?

О, неизпетите приспивни песни
в нощния самотен вик на гургулицата. –
Някой някога звезди е свалял от небето,
сега това ще прави вместо него старият геран!

Вие, зрителите,
няма да издигнете убиваща ръка,
ала не сте отърсили
прахта от своите копнежи
и ще спрете – там, където тя
ще се превърне в светлина.

1946

По този начин ще гледат очите на "убитите" поети – не от гроба, живи ще гледат, но мъртви отвътре, неоценени, когато е трябвало.

И те ще продължат да мълчат, защото техният глас измества "тишината" на нашето време.