Нещата от живота

Във втора част от разкошното си приключение в Намибия, Ива Белева ни разкрива магията на мистичните африкански племена Химба и “Живия музей” на племето Дамара

Снимки: Ива Белева, Росен Русев/Личен архив

Както вече ти разказахме – февруари и март са любимите ни месеци, в които да планираме приключенията и пътешествията си през цялата година. Точно заради нашата травъл стаст в Travel Guide: Ива ни показва Намибия за напреднали Част 1 те срещнахме с момиче, което е истинско вдъхновение за приключенстване в далечни земи. Ива Белева за своите крехки 32 години завършва „Журналистика“ в СУ и Магистърска програма „Кино“ в Лондон, а след това катери смело пътя към успеха с работа в медийния гигант Би Би Си. Там тя се занимава със социални медии и дигитален маркетинг, като за наше щастие съвсем наскоро се прибира в България и се посвещава на страстта си да снима и да разказва истории. За нея пътуването не е просто самоцел, а начин на живот и път към опознаване на собствената същност.

Започва да пътува преди 10 години, а посещението в Намибия се заражда като идея съвсем спонтанно.

Двамата с приятеля ѝ Росен Русев стягат куфарите, като той смело се съгласява да шофира мобилния им дом през всичките 2500 км. Нататък всичко е история, и то от особено красивите. Виж Част 2 от разказа на Ива:

Offroad по крайбрежните дюни

След приятното сутрешно плаване се отправяме към по-екстремната част от днешния ден – спускането с 4х4 по крайбрежните дюни (с шофьор, разбира се). Спускането от ръба на високите дюни със сигурност не е преживяване за хора със слаби сърца, но пък адреналинът си заслужава. А гледките – те са най-голямата награда за обърканите ни вестибуларни апарати! Пред очите ни като на длан се разкрива безбрежният Атлантически океан, с целия си суров характер. От височината на птичата ни перспектива изглежда сякаш е погълнал цялата плажна ивица и пенливият му език достига до самото подножие на пустинята. Шофьорът ни разказва, че някога в тази част е имало рибарски селища и цели семейства са обитавали Сандвич харбър, но безмилостния океан се е движил все по-настойчиво към сушата и с времето е разрушил всяка пречка, изправила се на пътя му.

Затова днес плажната ивица съществува единствено при отлив и е напълно необитаема.

За сметка на това тук могат да се срещнат доста животински видове, които успяват да намерят храна и подслон въпреки трудните за оцеляване условия. На връщане към градчето преминаваме през няколко розови лагуни, където ята фламинги са нагазили до колене и търсят планктон под повърхността. А гърбат кит решава да ни “помаха” за поздрав от океана. В края на деня сме благодарни, че само за няколко часа Намибия ни е показала още няколко от чудноватите си лица.

Свакопмунд (Swakopmund)

Следващата спирка от маршрута е най-развитият крайбрежен град на Намибия –  Свакопмунд (Swakopmund). Град, който ще запомня с очарователните колониални постройки, широките крайбрежни алеи и преплитането на стила на немската архитектура с духа на местното население. И със спокойствието, което сякаш органично се е вплело в тъканта му. След дългите дни на активни приключения определено имаме нужда от почивка и се намираме на правилното място за целта. Свакопмунд предлага китни малки ресторантчета, в които порциите са обилни, а изборът от местни храни и напитки – огромен.

Тук е време да спомена, че огромна част от храната в Намибия е внесена от съседните й държави (особено Южна Африка).

Заради неблагоприятните климатични условия, земеделието е слабо развито и се отглеждат предимно кореноплодни. За сметка на това, намибийците изпитват почти религиозна почит към барбекюто (braai, както го наричат те), и както сами можете да се досетите – дивечът и месните продукти са любимата им храна. Свакопмунд предлага още една интересна възможност за любителите на зимните спортове – сандбординг. Спускане с борд от високите гладки дюни на друг Национален парк – Дороб. Сесиите обикновено се провеждат сутрин и са идеалното начало на деня. Дори само заради хипнотизиращите гледки.

Шпицкопе (Spitzkoppe, наричан още „намибския Матерхорн“)

Ние изтръскваме дрехите и обувките си от пясъка и се насочваме към следващата набелязана дестинация: Шпицкопе. Шпицкопе (Spitzkoppe, наричан още „намибския Матерхорн“) е група от гладки гранитни върхове на повече от 120 милиона години. Най-високият от тях достига 1728м. Впечатляващите форми се издигат драматично над заобикалящите ги обширни равнини и изглеждат сякаш изкуствено наслагани върху пейзажа. Мястото е национален парк и влизането в него е регулирано, тъй като освен красивите върхове, е запазило и една друга,

много важна част от културата и историята на Намибия – парче от живота на племето Сан (Сан Бушмен). 

Върху скалите в района могат да се видят множество бушменски рисунки. Някои хора ги смятат за форма на примитивно изкуство, а един от гидовете в парка пояснява, че всъщност рисунките имат доста по-практична цел – чрез тях номадските племена са комуникирали помежду си, насочвали са другите племена към източниците на вода, или са илюстрирали важни събития от живота на племето. Местността е известна и с още нещо –  с безоблачните звездни нощи, затова е една от най-предпочитаните дестинации сред любителите на астрофотографията. За съжаление, ние нямаме късмета да се насладим на красивото звездно небе, не само защото когато пристигаме луната е в най-пълната си фаза, но и защото точно тогава започват да се завихрят първите бури за сезона. Нашето нещастие обаче, предизвиква усмивки по лицата на местните, които искрено се радват на приближаващите дъждове и се шегуват, че сме им донесли късмет с пристигането си.

Дамара и Химба

Още докато планирах това пътуване, имах едно много силно желание – да посетя африканските племена от този регион. За мен едно пътуване никога не е цялостно, ако не си се докоснал до културата на местното население, ако не си научил поне някоя нова дума или споделил опит/история/усмивка с човек, чийто бит е коренно различен от твоя собствен. Затова идеята ми беше да посетя селище на племето Химба и “Живия музей” на племето Дамара.

Племето Химба е едно от последните останали полу-номадски племена по африканските земи. 

Хората в него все още живеят според древните традиции и обичаи. Жените Химба са известни с това, че мажат телата си със смес от охра и масло от карите, която придава на кожата им червеникав цвят, и в същото време я предпазва от жаркото слънце. Същата смес използват и за направата на традиционните си плитки, а за дневния си тоалет вместо вода, използват пушека от ароматни билки и треви. Опушвайки тялото си, вярват, че са го пречистили. Облеклото е оскъдно –  майсторски изработените поли от животинска кожа, красиви накити, които носят около шията и гърдите си, и многопластови метални гривни, които пристягат около глезените си, за да се предпазват от ухапвания от диви животни.  Оказва се, че наоколо често се навъртат черни мамби, така че тази част от облеклото е задължителна. Мъжът, които ни развежда из селището, разказва, че мъжете в племето Химба имат право на повече от една съпруга, стига обаче да могат да си го позволят. Размерът на богатството им се измерва с притежанието на добитък – главно кози и крави.  Всяко племе се ръководи от вожд. И тъй като огънят е свещен за племето Химба, защото символизира връзката им с предците, вождът е негов пазител. Затова огнището винаги е в центъра на селището и служи за общуване с техния главен бог Мукуру. Мъжът ни води до колибата на вожда – момче на моята възраст, със сериозен поглед, голи гърди, спортна шапка и препаска около кръста.

Около него се суети по-младата му съпруга, която притежава един особен вид сурова красота и магнетично излъчване. Още щом вижда фотоапарата ми, прошепва нещо на мъжа, а той се обръща към мен с молба да им направя семеен портрет. Фотографът в мен ликува от задоволство, защото тя самата е разчупила бариерата и ме е допуснала в света си. Най-интересното от тази среща, беше да науча повече за скромния им начин на живот и за знанието, което се е предавало през вековете. Знахарите на племето Химба знаят предназначението на всяко едно растение, виреещо в заобикалящата ги пустош, и могат да направят почти всичко – от парфюм до чай против кашлица.  Но най-незабравим за мен ще остане моментът, в който жените от племето демонстрираха един от традиционните си танци и ме поканиха да се присъединя към тях. Това са моментите, в които човек се чувства истински свързан с хората и пространството, въпреки езиковата бариера, въпреки очевидните различия и вярвания. Танцът има силата да приобщава, да ти разказва история и същевременно да те превръща в част от нея.

Подобно чувство изпитах и при срещата си с другото племе – Дамара. Едно от най-древните племена в Африка.

Макар и доста различни, приликата между двете беше гостоприемството и желанието да открехнат вратите на света си за нас. “Живият музей” е проект, който цели да запази знанията и културните характеристики на намибските племена, като създаде пространство където хората от тези племена могат да живеят и да показват на останалия свят богатството на изчезващото дамарско знание. Като приходите от това начинание се връщат обратно в тяхната общност. За няколкото часа, в които сме там, ни показват как са живели, ловували, лекували и палили огън. А черешката на тортата е артистичният им спектакъл. И за да подпомогнем този толкова смислен проект, на тръгване си купуваме от красивите им ръчно изработени накити и сувенири.

Национален парк Етоша (Etosha)

След дни на скитане из пустинята и безкрайната Намибска пустош, пътят ни отвежда до една от най-мечтаните дестинации – Национален парк Етоша (Etosha). Той се нарежда сред най-значимите резервати в цяла Африка.

Огромна част от парка представлява пресъхнало солено езеро, което се простира до самия край на хоризонта.

А в пределите му се срещат стотици видове бозайници, птици и влечуги, сред които и изчезващи или застрашени видове (като черния носорог). През дъждовния сезон растителността се събужда от дългата хибернация и изпълва с живителни сили саваната. Тогава животните се разпръсват из огромната площ на равнината. Ние обаче сме решили да посетим парка в края на сухия сезон, когато единствените източници на вода са малкото останали водоеми. Това увеличава шансовете ни да видим големи групи животински видове, скупчени около водните източници. Отсядаме в къмпинг Окаукуейо (Okaukuejo), където във всяка част от денонощието имаме място на първия ред за най-впечатляващия спектакъл! Мускулести черни носорози, грациозни стада слонове, огромни групи африкански антилопи (гну, спрингбок, куду и орикс), и множество зебри и жирафи, се редуват да утоляват жаждата си на близкия водоем. Винаги нащрек, разбира се, тъй като някоя прегладняла котка може да дебне зад храстите.

Целият този пъстър животински свят те превръща в свидетел на живота в саваната, потапяш се изцяло в хипнотизиращо чувство на истинско съприкосновение с природата. Едно от предимствата на Етоша е, че не е необходимо да заделяш допълнителен бюджет за организирано сафари, защото можеш да обикаляш из обширната равнина със собствения си автомобил. С няколко важни правила обаче –  да  имаш достатъчно гориво; да не напускаш превозното средство при никакви обстоятелства; да не внасяш сурово месо в парка, и никога да не оставаш извън пределите на къмпинга след залез или преди изгрев. А аз бих добавила и още едно –  да се молиш на африканските богове да не спукаш гума.

Предимствата са ясни –  чувството на задоволство, че си се срещнал отблизо с някое рядко животно или сам си открил необикновена гледка, не може да бъде описано с думи. 

А в края на деня остава единствено да се завърнеш в пределите на Окаукуейо и да се насладиш на топящото се африканско слънце. Да наблюдаваш магичното сливане на жарките краски на деня и виолетовите тонове на настъпващата нощ, когато саваната притихва и придобива нов облик. Магия! В най-чистата, сурова и прекрасна форма.

За още от същото – виж Travel Guide: Ива ни показва Намибия за напреднали Част 1

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.