Нещата от живота

Среща с Деси Баева и Хари, които слушаме на живо на Sofia Live Fest

фотограф: Петър Петров

Един от онези разговори, които протичат на ръба на планираното, се случва точно когато асфалтът в столицата е нажежен не само от лятното слънце. Няма как да е иначе – този юни музикални събития редуват горещи вълнения с тайфуни обществено недоволство и в тази ситуация на катаклизъм е почти невъзможно да говориш за изкуство, без да говориш за света, който понякога сякаш напразно се върти. Основали бандата с хапещото име The Kobras в Лондон, Деси и Хари са в София за първо участие на българска сцена – слушаме ги на 24 юни като част от програмата на Sofia Live Festival. Дали заради парещия въздух в душата, или заради музиката на The Kobras в слушалките, с която вървя по пътя към интервюто,

темите в този разговор преливат от историите зад групата до едно общовалидно почти философско послание: „Няма бъдеще, няма минало, има само сега и сега не е завинаги“.

Разкажете ни как започна всичко, къде се запознахте?

Хари: Запознахме се онлайн, в едно приложение, което работи като Tinder, само че вместо да си търсиш половинка, целта е да намериш други музиканти, с които да заформите банда. Да стартирам със собствена банда беше нещо като новогодишно обещание, което си бях поставил тогава.

Деси: В определен период от детството ми се занимавах с музика, по-точно с пиано, но по-късно се фокусирах основно върху визуалното изкуство. Точно преди пандемията с музиката се срещнахме отново – реших да сформирам банда, в Лондон, където всяка вечер, вероятно по пет пъти в седмицата, имаше гигове, на които ходех. Започнах с уроци по китара и видях, че може би нещата ще се получат. Беше ми трудно да задържа хора в бандата обаче, музикантите идваха и си отиваха. Тогава разбрах за приложението и в отчаянието си реших, че това е последното нещо, което ще опитам – ще се пробвам да намеря някого там, а ако не се получи, ще се откажа и няма да се тревожа за това нещо повече. Направих си акаунт и оставих имейла си, но никога повече не се логнах обратно. Продължих с уроците по китара, без да мисля за това как ще намеря хора за бандата, когато три месеца по-късно получих имейл от Хари – беше видял профила ми и това, че имаме сходни интереси.

Хари, мечтал ли си си да бъдеш музикант, когато пораснеш, докато беше дете?

Хари: Може да се каже, защото никога не съм искал да работя от 9 до 5, а по-скоро съм търсел начини да изразя себе си. Освен това винаги съм обичал музиката!

Помните ли първото си участие на сцената заедно?

Хари: Всъщност първият гиг беше в един клуб, за който може да се каже, че е доста известен в Лондон. Беше по време на пандемията, когато все още беше задължително да се спазва дистанция – разпродадохме концерта с 36 души публика. (смеят се)

Реално повлия ли пандемията на музиката ви?

Хари: Дори смятам, че се отрази добре. Пандемията може би „взе всичко“ на големите банди и изпълнители, които вече имаха изградена фен база. Ние тъкмо започвахме, така че нямаше какво да губим, а напротив – използвахме това време, за да работим върху музиката си и да израстваме професионално по един или друг начин.

Деси: Освен всичко останало, по това време успяхме и да намерим хора за бандата.

Разкажете ми за The Kobras – кой с какво се занимава, кой за какво отговаря?

Хари: Мисля, че доста добре споделяме отговорностите, но все пак може да се каже, че инструменталите са от мен, а Деси прави вокалите и текстовете.

Деси: Смятам, че някои от най-добрите ни песни, са написани заедно.

Често, когато Хари изсвири риф, в който намирам нещо грабващо, го „спирам“, за да се върнем и задълбаем в него.

Тогава идва моята част – да „изхъмкам“ нещо или да измисля някакъв рефрен, който след това той да надгради. Понякога пиша текста върху музика, която той вече е създал, но в повечето случаи е колаборация. Имам тази „способност“ – мога да си представя накъде се развива парчето по някакъв визуален начин, но не мога да го изсвиря, ето защо го изпявам на Хари, а той го развива в мелодия.

Хари: Всичките ми любими песни са написани по този начин, като Sun Song, която написахме в градината.

Деси: Не, Sun Song написахме в стаята ми, Stranger написахме в градината.

Хари: Не съм съгласен. Започнахме я там, но в крайна сметка я довършихме в градината.

Какво ви вдъхновява? Кои са нещата, за които искате да пишете, за да достигне посланието ви до публиката?

Деси: Цялата тема за заедност и обединеност ни вълнува. Къде е нашето място във вселената и как можем да го преведем по начин, по който да бъде разбран. Особено в по-новите ни неща, които носят и този по-психаделичен вайб, си задаваме въпросите откъде идваме, къде е мястото ни в историята, как винаги да задържим на върха на ума си идеята, че онова, което има най-голям смисъл, е любовта и връзката с хората, без значение от мястото, от което те идват, какъв е историческия контекст, в който са живели.

В края на деня всички ние сме хора и ако не се държим един за друг, нищо няма да има смисъл.

Хари: Е, имаме и няколко песни за смъртта. Но не в лошия смисъл, а по-скоро в този, изразен в следния цитат: „Когато умреш, ще откриеш отговор на всички въпроси, които те вълнуват“.

Деси: Музиката винаги е отражение на онова, което се случва в света.

Хари: За мен, музиката е онази форма в изкуството, която се възприема най-лесно. Ако слушаш тъжна песен, тя ще те направи тъжен, ако слушаш весела песен, ще се развеселиш – разбира се, всичко това е отворено за интерпретация, но в общия случай музиката ще ти повлияе по начина, по който е замислена.

Деси: С музиката не можеш да бъдеш non-reactive, дори да не харесваш това, което чуваш, то веднага те отвежда на място, пълно с чувства.

Изобразителното изкуство също има тази способност, но понякога просто е нужно да се концентрираш малко повече, за да се почувстваш на една вълна с посланието.

Деси, има ли пресечна точка при теб именно между музиката и визуалното изкуство, което създаваш?

Деси: Бих казала, че двете са продължение едно на друго. Приятелка ми каза наскоро, че според нея съм създала свят, в който темите от песните и творбите ми се преплитат и в някакъв смисъл си подхождат едни на други. Всичко при мен е цветно, има много форми и е насочено отново към мястото ни във вселената и откриването на тази връзка с хората и заобикалящия ни свят.

Хари: Бих добавил, че изкуството трябва да произхожда от възгледите и разбиранията на човека, който го създава, за да бъде автентично, без значение какъв точно е „инструментът“ и начинът на изразяване – музика, изобразително изкуство, всички те идват от едно и също място – човекът, който ги създава.

Казвате, че обичате музиката на 70-те и 80-те. Как изпълнителите от онова време повлияват на работата ви върху собствените ви парчета?

Хари: Аз обичам да слушам всякаква музика, без значение от жанра, не обичам да се фокусирам върху него. Единственото условие е това, което слушам, да резонира с мен. Слушам музика постоянно и смятам, че като всеки друг музикант, използвам идеите от чутото, за да създам нещо ново, да се вдъхновя.

Има ли музикант или банда, с която бихте искали да се качите на една сцена?

Деси: Бих казала The Beatles или The Rolling Stones, колкото и банално да звучи.

Хари: Може би ще бъде страхотно, ако можем да направим един кратък джем със Сантана.

Има ли фестивал или сцена, за която мечтаете? Какви са целите, които си поставяте?

Хари: Не бих казал, че имаме ясно конкретизирана цел.

Искам просто да живея в свят, който е достатъчно добър за всички останали.

Смятам, че ако всички живеем на този принцип, светът ще бъде страхотно място – но това е общовалидна цел. Музиката, от друга страна, може да създаде онази среда, в която всички са свободни и нещата вървят някак по вода, макар и за кратко. Просто слушаш нещо и се движиш в неговия ритъм.

Една от песните ви се казва New Religion. Има ли нещо, в което се кълнете, нещо в което вярвате сляпо, почти като в религия?

Деси: Тази песен всъщност е нещо като осмиване. Ако я анализираме буквално, ще разберем, че в нея говорим за начина, по който виждаме света, в който живеем и по-специално това, че хората буквално възприемат политиката като религия. Някога църквата е била в основата на това кой ще има повече власт, дали протестантите или католиците, а сега е същото, само че с политическите движения – дали ще бъдат „левите“ или „десните“. Това, което не се е променило, са обещанията – „ако изберете нас, ще ви спасим от вещиците“. Нали си спомняте за лова на вещици? Интересното именно в лова на вещици е, че тогава са се случили много неща като болести, климатични промени, много хора са загинали по това време, а останалите са били супер изплашени. Е, точно тогава протестантската и католическата църква решават, че „някой трябва да се възползва от този момент и да спечели“, а обикновено победата е на гърба на някой като „вещиците“. В New Religion осмиваме това поведение и идеята, че хората прекарваме прекалено много време в спор едни с други, в борба един срещу друг.

В крайна сметка можем да използваме това ценно време, за да се грижим за общностите, в които живеем, приятелите, семействата си и самите нас.

Има ли моменти, в които искате да се изключите от всичко това, от цялото „аз ще бъда най-добрия“ състезание?

Хари: Може би затова пишем за смъртта толкова много (смее се).

Деси: Шегуваме се, идеята е, че ако приемаш смъртта като нещо, което може да се случи, тогава е вероятно да възприемаш времето си, докато си жив, по много по-пълноценен начин, да не губиш време „до утре“, за да направиш нещо добро и смислено. Особено след Ковид – един период, който се чувства като изгубен, мисля че всички имаме нужда да започнем да живеем тук и сега, колкото и сладникаво да звучи. Всъщност в една от песните ни, Rabbit Hole, има стих, който върви така: There’s no future, there’s no past, there is only now and now won’t last.

Още от интервюто с The Kobras можеш да четеш в юлския брой на Go Guide, който ще бъде наличен в любимите ти заведения в София, Пловдив и на морето съвсем скоро. Не забравяй за концерта на бандата на 24 юни в Sofia Live Club, като част от Sofia Live Festival, когато ще можеш да чуеш всичките им парчета и да се потопиш в света на космическите идеи, изразени чрез музика.