2021: една като цяло нелоша година

Напук на прогнозите 2021 не се оказа новата 2012 и светът за пореден път оцеля.

С какво обаче ще запомним тази изключителна в много отношения година?

Не са едно и две нещата. Като всеки обзор и този ни причини известна доза „оф“ и „зор“ със съставянето си. По-надолу сме се концентрирали на попкултурни феномени и комедиен прочит върху някои трагични събития. Сериозните теми сме ги оставили за фейсбук – там винаги има кой да се вълнува.

Напоследък всеки месец се усеща като година, така че когато през декември почнем да връщаме лентата назад, чувството е сякаш скролваш надолу-надолу във фийда.

Накрая стигаш до неща, случили се през януари, и си такъв – това пък какво беше.

След събитията в предходната година прагът на WTF реакциите ни осезаемо се вдигна. Вече е необходимо да се случи нещо извънредно сензационно, за да ни докосне, фрапира или даже развълнува. Каквото и да ни поднесат новините, в повечето случаи свиваме рамене и сме „Ми, стават такива неща“. Май яко претръпнахме, това е тъжната истина.

След най-скучния апокалипсис в историята вече живеем втори живот. И той даже не е като в Squid Game, по-скоро е „Откраднат живот“.

И като стана дума за филми, след цялото чакане на всички заглавия в продължение на година – година и половина, след като се върнахме по салоните направихме няколко тъжни открития. Първо и основно: ходенето на кино вече не е толкова яко преживяване. Най-вече заради публиката. Много неща ни липсваха в локдауна, но мляскането на пуканки в салона и тъпите кикотения, не са сред тях. Филмите май ще се гледат на малки групички, в тествана компания при контролирана среда. Даже с нарастването на инчовете при домашните екрани и бас мощта на колоните разликата в преживяването няма да е драстична. Има даже и безценните опции за пушене и „пиш“ паузи. Е, друго си е усещането да се потопиш в IMAX-а.

То обаче си заслужава за филми като Dune. Да не кажем единствено и само за него. Добре че чакането на тази модерна класика поне си струваше.

След четири опита, кой от кой по-плачевни, най-после заковаха адаптацията на иначе основополагащия сайфай роман.

От целия списък с най-мечтани заглавия това е единственото, което не разочарова. След French Dispatch се чувствах все едно съм засякъл най-бъбривата си съученичка на афтър, яко направена. Без новите Ghostbusters, Venom и Halloween спокойно можехме да минем. Eternals пък повдигнаха вечния въпрос – дали баба ми всъщност не е права и филмите за супергерои не са „глупости за деца“? Новият Джеймс Бонд пък се оказа съвсем умряла работа. House of Gucci за щастие надмина и най-смелите ни очаквания. Както каза Джарет Лето в самия филм (с безумен акцент и още по-безумна липса на коса): „Има разлика между лайно и шоколад – изглеждат еднакво, но вкусът е различен“.

Какво не ни хареса в House of Gucci?

Колкото и да напредват технологиите, хората не спират да назадват в посока на една носталгия към непреживени минали епохи. Кой да предположи, че най-дискутираната тема в музикалния бизнес ще бъде кризата с винила. Оказва се, че търсенето на плочи надвишава значително предлагането и в резултат на това целият бизнес модел с предстоящите рилийзи на инди лейбълите се срина. Лудница е как това се случва в свят, където в джоба си по всяко време всеки носи всички парчета, записани някога. Интересно, че има носталгия само към готините технологии.

Никой не иска да се върнат телефоните с шайба или кабелите за интернет например. Телевизорите от по 50 кила с картина на звездички пък съвсем.

След като даде каквото можа като сценарист и режисьор, че даже и актьор, Куентин Тарантино се отдаде на неочаквано творческо търсене и стана писател. „Имало едно време в Холивуд“ не само че си стана роман като истински, ами даже се оказа предпочитано четиво за малки и големи фенове, превръщайки се моментално в бестселър. Интересно обаче дали хората, на които три часа филм им се стори прекалено дълъг, ще успеят да отделят достатъчно време в забързаното си ежедневие да я дочетат цялата. Съмняваме се. Цели 400 страници са това все пак, при това със ситен шрифт.

Изкуството навлезе в нова решителна фаза, а именно NFT. Това не е нова спортна организация, нито тунинг студио за лети джанти.

Става дума за non-fungible token, или уникален дигитален сертификат, регистриран с блокчейн, който гарантира собственост върху произведение на изкуството или запечатан във видео момент.

С други думи край на пиратството в един по-бъдещ етап или начало на нова златна треска, поне що се отнася до арт средите. Куп дизайнери, фотографи и илюстратори, които доскоро шерваха свободно произведения по социалните мрежи, за добро или лошо рязко се превърнаха в милионери. Как ще се отрази това на глобалния свят, тепърва ще разберем. Засега им гледаме сеира на хората, които не знаят какво да си правят парите.

И като заговорихме за победи, не е ясно дали Господ все още е българин, но определено е българка.

Сред всички културни, политически и най-вече здравни спорове май забравихме, че Олимпиадата в Токио донесе цели шест медала на България, всички от които спечелени от жени. Другата страна със симпатии свише определено е Италия. Те не само спечелиха Европейското първенство по футбол, ами даже грабнаха победа в Евровизия, при това с доста прилично и недразнещо парче, нещо нетипично за конкурса. Хората толкова се радваха на Måneskin, че като на истински рок звезди им простиха всичко. Включително онова особено подозрително подушване на масата. Проверявали за пукнатини. Да бе, да – знаем ги тия номера.

Иначе в политическо отношение годината е абсолютно легендарна. В Америка тълпи влязоха в Капитолия, в България Хазарта влезе в Парламента, а Луна почти стана президент. Ако така продължават нещата, направо не знаем какво да очакваме за догодина. Най-вероятно да дойдат извънземните. Вече нищо не може да ни учуди.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч