За миналия Великден и разни размисли за смислите на мислите, които може да те споходят по това време на годината

Миналата година съвсем мъничко преди Великден се разболях. Разболях се толкова много, че развих някаква изключително странна непоносимост към светлина, кихах всеки път щом погледнех нещо по-светло от 1 lx със сила, идваща от петите ми. В един момент нещата изгрубяха съвсем и ми се наложи всеки прозорец да бъде покрит с одеяло, ходех със слънчеви очила и мокри компреси на очите. Не ми се вярваше. Никак не ми се вярваше и не ми харесваше, и въобще хич, ама хич не исках да се случва. Истинска тъга. Освен с болестта трябваше да се преборя и с личното си нещастие. Истината е, че обичам Великден, обичам цялата лудница, от която всеки млад човек бяга, мрънка и не ще да му се случва. И аз бягам и мрънкам и не искам да ми се случва, но миналата година исках. Ох, леле! Колко много исках да мога да пътувам и да си ям яйцата с козунак и салата и да ми е мирна главата. Не ми беше! Плачеше ми се не само от слънцето и кихавиците, а от това, че щях да пропусна някакво време с лудото ми семейство. Семейството е интересен фактор, който влияе на ужасно огромна част от възприятията ни за живота и за нас самите.

Та същото това семейство може да те накара да искаш да бягаш далеч от него, да мразиш празниците, да си мразиш лелите, чичовците, братовчедите, вечерите, подаръците, себе си, но да си обичаш приятелите.

Да ги обичаш толкова много, че да си представяш, че те са по-якото ти семейство, на което да разчиташ безкрайно много. 10 от 10, ако семейството ти те е докарало до ясния паралел на обич и необич. Пак е полезно. И пак семейството ти може да те направи най-щастливия човек на земята, да припадаш от смях и от ядене, да ти пука, да ти пука още повече, да се грижиш, да се притесняваш и да си малък (или голям в зависимост от количеството погълната храна) предавател на цялото това щастие, да заразяваш хора и да се чувстват добре от това, че и те са хора. Моето е нещо средно между двете – всички се обичат и се карат, но само за това, кой колко е ял, то достатъчно ли е и ако да, според кого и по коя скала, чия ракия е по-добра, кой да измие чиниите пръв и това агне малко ли е, или е по-малко от миналата година.

Липса ми беше.

Носталгичните мисли, нервното желание и острата липса на варени яйца, миризмата на козунак и щастие ме правеха едно от най-тъжните човечета на земята в тоя момент. Някак си успях да го преборя. Беше трудно, но пък София се представи като една безкрайно гостоприемна леля, която някак успя да тушира сълзите в очите ми и болката в главата. Не обикалях църква, не съм чак такава фенка. Обикалях градинките и се надявах да срещна мили изгубени душички или просто хора, на които не им се занимава семейно, но им се занимава като цяло и може би мъничко с празника. Други хора пък са казали – който търси, намира. На Кристал намерих едни мини пъдпъдъчи яйца, с които имаше епична битка. Козунакът не помня даже от къде дойде, но и той си дойде. Беше малко и недостатъчно, но го имаше. Някои хора и това нямат. 

След полунощ се озовах в една синя стая, надвесила се над „Алабин“ като Аладин. Хората ги нямаше, трамваят спеше. От тая стая леля София изглеждаше още по-добре, почиваща и дишаща по-леко. Честно, по празници изглежда доста секси, признавам ѝ го. Висока, въздушна, по-лека и примамваща за безкрайни разходки. Колко по-спокойно можеше да е? Истината е, че единственото нещо, което нарушаваше спокойствието във високата ми температура, бе липсата на храна. От глупост и липса на добра преценка бях стигнала до онзи един момент, в който мисълта за храна е по-силна от всичко друго, но просто липсва. Говорехме си за храна, което правеше дупките в коремите ни още по-големи. Смеехме се заради възможностите да угояваме хлебарки, за да имаме повече храна. Сещахме се, че няма с какво да ги захраним обаче. Беше ни трудно да спрем да се смеем, а ако се случеше, сигурно щяхме да умрем от глад. Дали имахме друга храна, ъм… тема за разговор? Мъчехме се с хамаци в горичка, хамаци на плажа, хамаци между две палми – уж хамаците спасяват положението, ама май не всяко. Минахме на кокосови орехи, ананаси и то пак храна… Хич не ни биваше в материализирането ѝ с думи. Трамваят още спеше. Пиянките обаче не. И те си търсеха нещо. Сигурно храна.

Джазът – единствената ни утеха, знаеше най-добре как се акомпанира на празни стомаси, пълни сърца и замръзнали крака. Гладно и щастливо. Колко всъщност струва щастието по Великден?

На следващия ден се опитах да го платя, за да разбера. Един лев за онзи чичо, който събираше парички за двулитровка, поне беше честен. Десет лева за една преателка, която пиеше джин с тоник и плачеше за една отлетяла душичка. Три погледа от една мацка, която може да събори сграда с нейния собствен и въпреки това самолетите продължаваха да стоят като обеци на ушите ѝ. 65ст. за бутилката с минерална вода. Един лакът от една изключително шумна испанка, която пречеше на ушите и температурата ми. 2 лева за момченцето, което искаше да си купи пица, получи пица, козунак, чипс, но изпя песен и я придружи с кратък разказ за отличните ѝ оценки и честото посещение на училище. Три нови плейлисти. Eдно кило усмивки от милата сервитьорка в Lime. 90 ст. за два банана oт единствената работеща сергия на пазарчето на „Графа“. И толкоз.

Бъдете здрави!
Някои неща са безценни.

… Като това да разбереш как се учат уроци.