Нещата от живота

...и здраве, и някои други неща

Днес в метрото до мен седеше едно детенце, което плачеше: с малки розови ръкавички, розова шапчица и зелено яке на звездички. Момиченцето беше седнало в майка си и по едно време, ей така както си седеше, се разплака. За щастие майка му не му се скара, нито се опита да залъже вниманието му с нещо, а само му държеше ръчичката и беше до него с цялото си внимание и грижа. Пита го дали е гладно и какво му се хапва, но не се опита по никакъв начин да го накара да престане да плаче.

И ми стана толкова хубаво да го слушам това детенце да плаче, сякаш точно в този момент моето вътрешно дете, на което впрочем отдавна му се плачеше, се разплака и то най-накрая. В този момент бях болна и също като това детенце имах точно нужда да си поплача и някой да ме гушне, без да ми задава въпроси, без да ме кара да привеждам поведението си в съответствие с неговите очаквания. Имах нужда да си поплача ей така в метрото, просто да си плача, но в крайна сметка стоях и се радвах на момиченцето и на неговата майка.

На моето вътрешно дете от време на време му се случва да му се доплаче, случва му се и да направи някоя глупост, случва му се да греши и когато това стане, аз се грижа за него точно като тази майка: не се втурвам да му затварям устата, не се опитвам да го прилъгвам с бонбони, не го заплашвам, не му казвам да се държи прилично. Това, което правя, е да го оставя да даде израз на емоцията, която го задушава. Аз и моето вътрешно дете сме се научили да се слушаме. И колкото повече слушам моето вътрешно дете, толкова по-мека ставам, толкова по-гъвкава, толкова по мекичка и пухкава, и добричка.

Психолозите твърдят, че ключът към психичното здраве се крие в спонтанността.

Често когато пътувам в метрото, си затварям очите, защото там рядко има какво да видя. Понякога ги отварям, когато например някаква група тийнейджъри си говорят – тогава обикновено ги отварям и започвам да ги гледам и да ги слушам какво говорят. Невинаги, но обикновено в лицата им има какво да се види. Отварям ги и когато някое детенце се качи на седалката в метрото с лице към прозореца и започне да гледа през него. Отварям ги също когато някое детенце изпраща майка си за работа и остава с баща си, казвайки ѝ колко много я обича, и си мисля какъв ли ще е денят на тази майка. Но освен в тези изключителни случаи в метрото гледам да си държа очите затворени. Държа ги затворени, отварям ги само ако има някой, на когото мога да се усмихна. Психолозите също твърдят, че макар спонтанността да е сравнително рядко явление в нашето общество, ние не сме напълно лищени от нея.

Спонтанни личности са хората на изкуството и децата, върху чиито лица са изписани думите и мислите им. Спонтанната ни активност е източник на сила за личността и създава основа за нейната цялостност, именно чрез нея човек съзнава, че е активна и творческа личност, и се убеждава, че животът има само един смисъл, а именно неговото непосредствено изживяване.

Виж защо бащината любов е най-силна.

Последвай ни в инстаграм.