Един различен поглед върху хомосексуалността

„Така той бе свикнал със затаената в сърцето си безмълвна и далечна връзка с Пшибислав Хипе и я смяташе всъщност за постоянен елемент на живота си…“ (Томас Ман, „Вълшебната планина“)

 Във века на светкавичното разпространение на дигиталната информация, на признанието на качествата на личността независимо от сексуалната й ориентация и на толерантността към различието сме по-открити, по-информирани, по-интересуващи се и в крайна сметка по-малко осъдителни. Помислих и че хомо- и бисексуалността вече не носи онази потайна окраска, онзи подшушващ нюанс, че тук нещо е странно, както е било преди по-малко от столетие, когато хомосексуалистите са били преследвани наравно с евреите по време на Втората световна война. Тогава се замислих и кой аспект на темата не е бил разглеждан толкова интензивно в публичното пространство и би ме предизвикал да науча нещо ново, което да споделя.

Оказа се, че искам да разгледам вече познатото за мен под нов ъгъл, в който да насоча светлината на личния си прожектор към представянето на алтернативната любов в някои литературни произведения и да разбера какво е накарало автори като Томас Ман, Вирджиния Улф, Сартр и Гийнсбърг да обърнат внимание и на тази тема в литературата си. Тук съзнателно не говоря за сексуалност, а за любов, защото душевното преживяване и състояние, а не физическият контакт е най-малкото общо кратно в творбите им.

Ханс Касторп например. Този обикновен млад мъж, решил да посети санаториум в Швейцария за 3 седмици и заминал си от него след 7 години. В безвремието на „Вълшебната планина“ Томас Ман описва неговите преживявания в изолирания, илюзорен свят на лечебното заведение. Ханс се влюбва в млада рускиня с киргизки черти, чийто образ го връща към отдавна забравен спомен от детството му. В нейните очи той разпознава съученика си от по-горен клас Пшбислав Хипе, към когото като малко момче се е чувствал необяснимо привлечен. „Той обичаше душевните вълнения, които тя (връзката) му носеше, напрегнатото очакване дали Пшибислав ще дойде насреща му, ще мине съвсем близо до него, може би ще го погледне, обичаше безмълвното, тихо удовлетворение, с което го даряваше тайната му, и дори разочарованията, без които не можеше и най-голямото от които изпитваше, когато Пшибислав „отсъстваше“. Тогава училищният двор му се виждаше пуст, денят – блудкав, но залъгващата надежда оставаше.“

Платоничното привличане и вълнението при възможността да се докосне до обекта на чувствата си намира своя връх, когато Пшибислав услужва на Ханс с молив за рисуване: „един посребрен автоматичен молив с пръстен, който трябваше да се изтика напред, за да се покаже червеният молив из металната гилза. Той обясни простия механизъм, докато главите на двамата се бяха свели над молива. – Само да не го счупиш! – добави той.“

По детински невинно и искрено Ханс преживява тази среща и радостта да работи с молива: „Но Ханс Касторп никога в живота си не бе така радостен както през този час по рисуване, защото работеше с молива на Пшибислав Хипе. […] Той си позволи да подостри малко молива и прибра три-четири от червено лакираните обрезки, които останаха от остренето и които запази почти цяла година в едно вътрешно чекмедже на своя чин – никой, който би ги видял, не би могъл да предположи колко голямо значение имаха те.“

Абстрахирайки се от фалическата символика, която може да бъде открита на върха на графита, тук се срещаме с чистото чувство на една юношеска привързаност, по детски искрена и затрогваща, оставила толкова дълбок, макар и подсъзнателен спомен в младия герой, че той открива образа на ученическото си увлечение дори сред стените на санаториума. Любовта тук не е посветена на определен пол, а на красотата в образа, който в случая се характеризира с татарски черти и киргизки очи. Еротичната подсъзнателна връзка, която Ханс е носил в сърцето си години наред, намира своя отдушник, срещайки подобен на съкровено пазения образ, макар и принадлежащ на друг пол. Ханс не е хомосексуален в традиционния смисъл. Той просто е верен на своята представа за красотата.

С подобен образ Томас Ман ни среща и в „Смърт във Венеция“ – новела, определяна като „най-доброто произведение, писано на немски език“. Възрастният писател Густав фон Ашенбах заминава на почивка във Венеция, където вижда Тадзио – момче на 14 години, пристигнало със семейството си, в чиято „богоподобна красота“ се влюбва. Тази любов напомня любовта към картина – дистанцирана, несподелена, благоговееща, обсебваща. Описаният като сериозен, аскетичен и сдържан писател се отдава изцяло на чувствата си, които променят света му. Макар и дълго борещ се със себе си, Фон Ашенбах губи борбата, като сломено признава пред себе си, че обича момчето. Той не разменя и дума с него, наблюдава го от разстояние на плажа, превръща се във влюбен почитател, очакващ трескаво поглед или реакция от Тадзио. Момчето е материализираната представа на писателя за красотата, в него той вижда собствените си разбирания за идеалното и оставя съзнанието си безропотно да ги следва. Той вече няма контрол над него, то го задържа в града дори когато там избухва холерата. Не заминава, но и не предупреждава семейството на момчето – за да не заминат и те. Съзнанието му рисува в сънища картини на дионистична развихреност и го кара да се подмлади козметично – боядисвайки косата си, гримирайки се.

Думите му „трябва да знаеш, че ние, поетите, не можем да вървим по пътя на красотата, без Ерос да се присъедини към нас и да се превърне в наш водач“ подчертават неговата любов към идеалния образ, който той среща в края на живота си. За последен път писателят вижда Тадзио на плажа. Умирайки, на него му се струва, че момчето му се усмихва, маха му отдалеч и с ръка му сочи откритото море. „И както толкова често преди това, той го последва.“

Тук отново срещаме мъж, отдаващ чувствата си на един идеален, първоначално сътворен в представите и след това материализирал се съвършен образ. Любовта – силна, внезапна, сломяваща – не подбира възраст и пол. Тя следва една по-висша цел – да открие идеала, съвършенството и да го представи пред очите на героя. Емоционалното отдаване, което следва след това, е просто следващата крачка, която той извървява в посока доближаване до щастието – защото щастие за твореца е мисълта, превърнала се в емоция, но и емоцията, пораждаща мисъл.

Всъщност „Смърт във Венеция“ е книга за материализираното творчество, зараждащо се от Идеята за красивото, която носим.

„Хората познават само прекрасната творба, не и нейните наченки, не и условията на нейното пораждане, защото познаването на източниците […] често би ги докарвало в смут или уплаха и по този начин би унищожило въздействието от прекрасното.“ И въпреки това Томас Ман избира като обект на любовта не жена или момиче, а 14-годишно момче. Това не смущава и не изненадва, защото, макар и нетипично, не е в разрез с основната идея на творбата.

„Адът – това са другите“ е световноизвестна реплика от една от най-играните пиеси на Жан-Пол Сартр „При закрити врати“. Тримата герои – богатата Естел, интелигентната лесбийка Инес и журналистът Гарсин, попадат след смъртта си в ада, след като приживе са извършили различни грехове спрямо близките си – убийство, тормоз, предателство. Адът е хотелска стая, в която няма врящи казани и дяволи, а трима души, вплетени завинаги в сложните отношения помежду си, пропити от страх и омраза. Всеки от тях е осъден да бъде измъчван и да измъчва другите. Инес желае Естел, която не иска да има нищо общо с нея и се стреми към Гарсин, който пък се опитва да получи интелектуално признание и своеобразно опрощение на греховете си от Инес. В този затворен кръг всеки жадува помощта на един от другите двама, но го наранява в момента, когато се доближи до него. Те не могат да избягат един от друг, не могат и да убият другите, защото те вече са мъртви. Драматичният анализ на междучовешките отношения в триото стига до краен песимизъм – любов, сексуалност и одобрение са обречени на неуспех, себеутвърждаването в очите на другите означава загуба на личната свобода. Тримата герои на Сартр са така създадени, че се допълват и отблъскват взаимно. Наред с „класическите“ мъж и жена застава лесбийката Инес, описана като агресивна и дори садистична натура, която казва за себе си: „Аз съм лоша. За да живея, имам нужда от страданието на другите. Факел, факел, с който да подпалвам сърцата. Когато съм сама – угасвам.“ В житейската история на Инес акцентът пада върху интригата, притворството, коварството. Приживе тя съблазнява приятелката на братовчед си, при когото живее, и се изнася да живее с нея в квартира на другия край на града. Когато мъжът умира под колелата на трамвай, тя започва да убеждава момичето, че те двете са виновни за смъртта му, че всъщност те са го убили. Приятелката не може дълго на издържи на този психически натиск и една нощ отвърта крана на газта в жилището, убивайки себе си и Инес.

Както любовта може да бъде еднаква към всеки пол, така и омразата, грехът и ненавистта могат да живеят в различни хора, независимо от тяхното минало, предпочитания, интелект и професия.

Сартр казва, че „човек е осъден да избира“ и всяка ситуация му дава правото, но и отговорността да направи собствения си избор. Всеки избор е крачка и пласт в характера и същността му. „Отговорност“ тук е ключовата дума и решението е собствено, лично и неподправено, обстоятелствата не могат да служат за извинение. И характеризира напълно свободния човек.

Съвсем различен, нетипичен и необичаен е фантастичният образ на Орландо от едноименния роман на Вирджиния Улф, смятан за едно от най-важните произведения в джендър литературата. Този млад благородник и писател живее цели 300 години, от 16 век, когато се радва на благоволението на кралица Елизабет I, до 20 век, когато през 1928 г. излиза романът. Читателят проследява съдбата на Орландо през епохите и става свидетел на любовния му живот и на трансформацията му в средата на книгата в жена – същата личност със същия интелект, но в женско тяло. Да, Орландо завършва романа като… поетеса, като продължава да облича мъжки и женски дрехи, омъжва се за капитан на кораб и в края на романа издава собственото си произведение TheOakTree, векове след като го е написал(а). Улф описва критично промените в литературата, атмосферата и обществото във всяка британска епоха, а чрез промяната на пола на централната фигура – и ролите на мъжа и жената, като специално обръща внимание на положението на жената в обществото и досега й с литературата.

Романа, наречен и „най-дългото и чаровно любовно писмо в литературата“, авторката пише за своята тогавашна любима Вита Секвил-Уест, чийто образ се отразява в младия Орландо, като същевременно го превръща и във фиктивна биография на самата писателка Вита. Улф казва за романа, че никога не е писала по-бързо книга и че за нея работата по творбата е била като ваканция. И наистина през пролетта и лятото на 1928 г. Вирджиния Улф и Вита предприемат дълго пътуване във Франция. Само няколко месеца след това е отпечатан и романът.

„Вой“ е едно от най-популярните стихотворения на Алън Гинсбърг, представено за първи път лично от него през 1955 г. и превърнало се в отличителна творба на бийт поколението.  Поемата добива допълнителна популярност, когато през 1957 г. полицията конфискува 520 екземпляра на книгата „Вой и други поеми“, а срещу издателя е повдигнато обвинение. Част от стиховете разбунват духовете и нравите на тогавашното общество и биват заклеймени като цинични и нецензурни.

„Видях най-добрите умове на своето поколение унищожени от
лудост, изгладнели истерични голи, (…)

които хапеха следователи по вратовете и цвърчаха от удоволствие
в полицейски коли без да са извършили друго престъпление
освен дивата си горяща педерастия и интоксикация, (…)

които се оставяха да ги чукат отзад божествени
мотористи, и крещяха от удоволствие,

които духаха и бяха издухвани от тези човешки серафими,
моряците, милувки на атлантическа и карибска
любов, (…)

които губеха любовниците си заради трите стари орисници
еднооката орисница на хетеросексуалния долар
еднооката орисница която намига от утробата
и еднооката орисница която не прави нищо освен
да си седи на задника и да кълца златните интелектуални
нишки от стана на тъкача, (…)“

Делото предизвиква голяма популярност, отразено е в списанията Тайм и Лайф, а на самия процес девет литературни критици изказват мнението си за поемата. Издателят, подкрепян от Американската организация за граждански свободи, печели, а съдията отсъжда, че творбата е от изключително обществено значение. Процесът е филмиран преди година, като ролята на младия Гинсбърг е поверена на Джеймс Франко.

Въпреки тежката, нагнетена атмосфера на стиха поемата завършва с т.нар. footnote, окъпана в светлината на нимба, който Гинсбърг поставя над всичко и всеки:

„The world is holy! The soul is holy! The skin is holy!

The nose is holy! The tongue and cock and hand

and asshole holy!

Everything is holy! everybody's holy! everywhere is

holy! everyday is in eternity! Everyman's an

angel!“

Струва ми се, че това са и най-подходящите думи за финал на краткото пътуване в литературата. Петте назовани произведения не са емблематични и единствени, те не изчерпват темата, а я разглеждат под различни ъгли, прибавят нови аспекти, разкриват стари истини и подтикват към размисъл. А това е истинското лице на добрата литература.