Нещата от живота

Лапландия, земята на саамите, потънала в бяло

Радослав Райков

Лапландия през зимата е въплъщение на всяка мечта – дивна фантазия, сякаш изскочила от замръзналите страници на някоя северна приказка, вълшебна и нереална. На 160 км отвъд Северната полярна окръжност валящият на парцали сняг превърта ключа на едно царство, в което бродят елени, джуджета, феи, елфи… където горите са заспали дълбок сън и вдигат зелени ресници, само когато ревът на някоя моторна шейна ги събуди… където лисицата внимателно пристъпва в дълбокия сняг и наостря уши, за да чуе припукването на някоя съчка, но само вятърът вие в клоните на дърветата и свири в ушите й, разрошвайки великолепната й ръждивочервена козина. Твърдят, че шаманите наричат това музиката на вселената.

Земята на саамите е толкова тиха, и снегът така заглушава всяко шумолене, че когато човек попадне тук за пръв път, трябва да настрои шумното си същество към безмълвието на Лапландия. В началото той се опитва да го разбута, говори високо и се смее, но гласът се разтваря във въздуха, вятърът отнася нотките далеч, те рикошират в замръзналите планини и се връщат като звън, като рефрен, като музиката на вселената. И разбираш, че нямаш избор, че си много малък, за да се бориш с безкрайната тишина на Лапландия. Трябва да й се отдадеш, да я прегърнеш, и двамата заедно с нея да гледате изгрева на слънцето, което увисва на хоризонта за час-два и отново залязва. Тук човек се научава да слуша тишината!

Лапландия винаги ме е привличала със своята магия на Северното сияние, на горите, снега, глухотата и откъснатостта си от останалия свят. И когато мой приятел, редактор в автомобилно списание, който знае, че обичам да шофирам по екстремни терени и да пътувам по екзотични места, ме попита дали искам да замина за Лапландия, тъй като Волво набирал непрофесионални шофьори за тестовете на новия си джип (поради което той не можел да замине), аз казах Да без да се замислям особено.
В самолета от Стокхолм за Кируна се оказах с още няколко от моите бъдещи съекипници, които описваха своите най-умопомрачителни преживелици на пътя. На летището ни посрещна автобус, който ни откара до Юкасярви – малко селище, чиито дървени къщички бяха боядисани във весели оранжеви, червени, зелени и жълти цветове.
От подобни къщички се състоеше и нашият хотел, с непроизносимото име Юкасярви Хембигдсгорд. В първия момент бях изненадан, защото когато отключих, се озовах в нещо като гардероб, където окачваш връхните си дрехи на електрически затоплени закачалки да съхнат. Едва след своеобразното антре има втора врата, която вече те отвежда в двете стаи, едната от които оборудвана с малък кухненски кът. Вилата беше изолирана от минус 30-градусовите температури навън чрез двойна дограма и локално парно.
Навличайки се с два пуловера, се насочих към централната сграда, където ни очакваха две очарователни шведки. Те щяха да ни научат да управляваме спаркар – местните шейни тротинетки, с които да се придвижваме из огромната площ на курорта. Колелата на тротинетката в случая са заменени от плъзгачи – слагаш крак на единия плъзгач и с другия риташ (спарк на шведски), докато припаднеш. Тези тук бяха оборудвани и с фарове срещу полярната нощ.

Усвоили спаркара се плъзнахме с него до друга сграда, където влязохме с думите: Тук температурите падат до -50 градуса и трябва да сте подготвени за този климат! Складът беше обточен с куки, от които висяха сини парашутни костюми – огром­ни чувалоподобни дрехи, поне 10 размера по-големи, отколкото са ти необходими, пълни с въздух и изолационна вата. Под всеки имаше кутия с вълнени чорапи – но толкова дебели, че по-скоро приличаха на обувки с подметка и пета.

Носехме се през гората към саамското селище и набихме спирачки пред еленските врягове, които сякаш изскочиха от нищото сред дърветата.

А ботушите, също няколко размера по-големи от тези, с които обикновено си свикнал, стояха наредени под пейките. Така екипирани, изглеждащи като човечето на Мишлен от рекламата, ние поехме навън, където ни връчиха по една ушанка. Кожата е от хъски, информира ни една от шведките. Тя видя физиономиите ни и добави: Тук, на север, състрадателността е неуместна. Кучетата и елените ни снабдяват с всичко, което ни е нужно – а на първо място това са топлина и храна. Така че нахлузвайте шапките, или след 35 мин. ви водя при местния ветеринар да ви отреже ушите, защото вече ще са измръзнали и почернели. Това се оказа достатъчна мотивировка!
Да караш спаркар с парашутен костюм е, меко казано, крайно притеснително. Но затова пък въодушевяващо – гледаш термометъра, който показва -31°С, летиш през бялото поле и в същото време не усещаш абсолютно никакъв студ. Със същите костюми плувахме в Северния ледовит океан – информира ни норвежецът в нашата група. – Точно под носа на ледоразбивача! Така че няма какво да се чудите, не пропускат студ изобщо!
Оставяйки спаркара пред бунгалото, събличайки водолазния костюм и окачвайки го в антрето гардероб да съхне, аз се бухнах в широкото легло, постлано с обемисти завивки, и изморен от пътя и преживените събития, заспах веднага.

На следващия ден ни предстоеше посещение на лапландско селище. То се намираше на 30 мин. път от Юкасярви, и до него щяхме да стигнем със снегомобили, които рано сутринта някой прилежно бе докарал пред нашите къщички. Още един ден щяхме да се чувстваме като туристи и моторните шейни бяха първият признак, че веселбата приключва.

Връчиха ни по една ушанка. Кожата е от хъски, информира ни една от шведките. Тя видя физиономиите ни и добави: Тук, на север, състрадателността е неуместна. Кучетата и елените ни снабдяват с всичко, което ни е нужно – а на първо място това са топлина и храна. 

Те пореха снега, който летеше на големи ветрила като крилата на гълъб настрани, и всички демонстрираха колко умело могат да ги управляват. Носехме се през гората към саамското селище и набихме спирачки пред еленските впрягове, които сякаш изскочиха от нищото сред дърветата. До тях стояха водачите им. Оказа се, че Ларш Йоханес Свони говори английски, което бе много полезно, защото шведският няма нищо общо с лапландския, и скандинавските държави го учат като чужд език, поради което понякога дори и шведите се затрудняваха с превода.
Три години са необходими, за да научиш един елен да дърпа шейна, уведоми ме Ларш и потупа своя герой – тъпоумно животно с отнесен поглед, зареян в далечината, и рошава козина, което не приличаше ни най-малко на великолепните крилати създания, които издигат шейната на Дядо Коледа в небето. Копитата му бяха като снегоходки, достатъчно широки, за да се задържат по заснежения и неравен терен на Лапландия. Набити и ниски, тези животни нямат много общо с грациозните горски елени от умерените ширини и подобно на саамите (които са високи средно по 1,50 м – стандартна височина за един лапландец) са създадени за района, който обитават – с нисък център на тежестта, компактни, ефикасни, издръжливи. Завивайки се с кожите в шейната, Ларш подвикна на елените и ние поехме на нашето пътешествие в кристалния въздух, посребрен от рано изгрялата луна.
Скоро излязохме от гората и се понесохме през напълно лишено от растителност бяло поле, от което гледката се сливаше с хоризонта. Когато попитах Ларш защо наоколо няма дървета, той се засмя: Това е езеро. В езерата няма дървета. Оказа се, че нашият хотел се намира на ръба на езеро, в което се влива буйната река Торн, осигурявайки отлични условия за рафтинг и каяк през лятото с вихрените си яки от бяла пяна. Тъй като саамите са известни със следотърсаческите си умения, а аз не виждах никакъв ориентир наоколо и се чувствах като че ли се намирам в една от онези сфери, които децата разклащат, за да започне да се сипе сняг в тях, се обърнах към Ларш с въпроса дали ако се изгубим, елените могат да намерят пътя обратно и всъщност по време на тяхната миграция те по какво се ориентират – познати места, миризма, звуци, инстинкт… От всичко по малко. И да, елените мога да ни върнат – всъщност едно време ние сме следвали елените, преди ролите да се разменят.

Да караш спаркар с парашутен костюм е странно. Гледаш термометъра, който показва -31°С, летиш през бялото поле и в същото време не усещаш абсолютно никакъв студ. Със същите костюми плувахме в Северния ледовит океан – информира ни норвежецът в нашата група. 

Разходката завърши на другия край на селището, където бяха разположени палатките на саамите. Тук щяхме да обядваме и всички се скупчихме в една от тях, направена от еленови кожи и вълнени черги, поддържани от 12 здрави пръта, с дупка на върха, откъдето да излиза пушека от открития огън в средата. И макар по филмите вечерята около огън в лапландска палатка да изглежда романтична (и да си разменяте погледи с някоя млада лапландка), реалността е доста по-различна – първо никакви погледи не може да си разменяте с никого, защото димът изпълва цялото пространство, и второ – той е толкова лютив и задушлив, че мнозина от нас предпочетоха -25-градусовата свежест навън, отколкото да умрем от задушаване вътре. Нашите домакини обаче се чувстваха съвсем комфортно, очевидно техните дробове бяха привикнали с пушека след векове живот в подобна обстановка. Един от тях разбъркваше гъста супа в железен казан, окачен на напречен кол върху огъня, докато друг добавяше покрити със скреж борови клони към него, разпръсквайки искри, които политаха наоколо като виолетови пеперуди. Най-възрастният започна да ни разказва истории, чиито корени се губеха в пластовете на времето, за лапландски вождове, водили битки с викингите, за елени със златни рога, които препускат по небето, преследвани от ловец и глутница кучета. Ако ловът се окажел успешен, светът щял да изпадне в хаос. Говореха за душата на елена, за еленски жертвоприношения в особено критични за клановете моменти, за това, че духовете съществуват и обикалят горите… понякога намирали следи в снега между човешки крак и еленско копито… чувствах се сякаш се люшках между началото и края на времето, сякаш целият свят беше пред мен, а аз го гледах отстрани; ако бях отишъл още малко по на север, можеше и това да се случи – да погледна света от върха на планетата!

След като ни нагостиха с еленска супа, печено еленско месо и горещо вино от боровинки, се отправихме пешком към Ледения хотел. Той представлява огромно иглу, което се строи всяка година (защото през лятото се разтопява), предлагащо стаи с легла, направени от лед, върху които са постлани еленови кожи, и ако искате, дори може да преспите в тях. Стаите са истинско произведение на изкуството, украсени с великолепни ледени скулптури. Хотелът разполага с рецепция и отговаря на всички хотелски изисквания, така че ни поканиха да пренощуваме тук. Не, благодаря, просто по едно питие в бара.

Питието в бар, изсечен от лед, си има своите предимства. Ледът в уискито ти никога не се разтопява, за разлика от тезгяха, който започва да изчезва, малко след като си се облегнал на него – от топлината на тялото ти и от дъха ти.
Напуснахме хотела по тъмно (друг е въпросът, че тук се стъмва още в 14 часа, а се разсъмва към 11 ч.) и поехме със снегомобилите на нощен преход през гората. Фаровете ни постоянно осветяваха някое дърво пред нас, и скоро установих­ме, че трябва да караме поне на 10 метра един от друг, тъй като всеки кривваше настрани в последния момент – адреналинът е да караш бързо и да лавираш между боровете. Последните често ни отрезвяваха със солидни порции сняг, които изсипваха във вратовете ни, но това не спираше луди глави като нас. Слава богу, прибрахме се в Юкасярви без инциденти.

Три години са необходими, за да научиш един елен да дърпа шейна – уведоми ме Ларш и потупа своя герой.

Макар че следващите дни бяха посветени на работата ни, това ни най-малко не намали емоциите ни. Част от снега по замръзналото езеро беше напълно премахнат, за да може да тестваме колите директно върху леда – въртяхме се, надпреварвахме се, пързаляхме се, заоравахме в снега и буксувахме, а един кран на верига беше на наше разположение по всяко време, за да ни избавя от подобни ситуации. Карахме по неразчистени пътища, изкачвахме се по хълмове, спускахме се в долини, обикаляхме околността. А саамите, тези тихи хорица, поддържаха огъня, поднасяха ни топла супа, където и да се намирахме, и се смееха. А после се смеехме и ние – защото разбрахме, че те отдавна са намерили най-добрия транспорт за това място – еленските и кучешките впрягове. Те не затъват, не се пързалят, GPS-ът им работи безотказно, и не са им необходими бензиностанции на края на света.