Нещата от живота

Времето е спряло на най-големия остров от Гренадините

Планини, потънали в зелени кедрови горички, изплуват от индиговото море и се издигат към изсветлялото в аквамариненосиньо небе. Плажове с пясък, сякаш взет от дамска пудриера, опират в черните скали, обкичени с гирлянди от лози, между които като скъпоценни камъни проблясват сияйни орхидеи. Бекуи, най-големият остров от групата на Гренадините, е истинска знойна красавица, изпънала бронзовото си тяло на цели 11 км. Плуващ свободно във времето и пространството, островът е хвърлил котва на 15 км южно от оживения Сейнт Винсънт и още се намира в ХІХ в. Тук времето е спряло, задрямало е в листата на палмите и тихо похърква, а обитателите му си живеят спокойно и безметежно, несмущавани от бурите на цивилизацията. Населението му от рибари, търговци, китоловци и техните семейства посрещат изгрева от малките си резбовани къщички, боядисани в ярки цветове, подобно на лодките си, завързани за дървения кей. Оранжево със син кант. Синьо с розов кант. „Това е нашата традиция. Да строим хубави неща. Да строим лодки. Да, и ние я поддържаме”, обяснява ми един шофьор на такси, който произхожда от дълъг лодкарски род. Животът тук се крепи на създадената приемственост, съхранените обичаи и неизменната гордост, подкрепени от изолацията.

Утрото настъпва в листата на олеандъра, извил клони над малкото балконче на стаята ми, а първите слънчеви лъчи освобождават аромата на шоколад в цветовете му. Излизам навън и морето „наводнява” очите ми. Ярколилаво, синьо, зелено и сребърно, то грабва вниманието ми. И едва след малко започвам да забелязвам детайлите. Смарагденозелените колибри, пъхнали дългите си човки в разкошните бели цветове на лимоненото дърво, трите босоноги момченца, тръгнали на риболов, нехайно преметнали бамбукови пръчки през рамо, малкото бежово куче, което ги следва по петите с оплезен език, жената, крачеща по улицата в пурпурночервената си рокля и жълт цвят от хибискус в смолисточерните си коси, понесла под ръка шест кафяви хляба, рибарят, който върти зелените гребла на своето дървено кану, отправяйки се към заложените в морето мрежи… 

Наблюдавах пробуждащия се ден от масата си на открито в Plantation House Hotel, който се състоеше от 17 розови вилички, артистично разпръснати сред градината на реставриран плантаторски дом. Със своя скромен басейн и малък тенис корт, оставайки верен на традицията на английския следобеден чай и стремейки се да достигне стандартите на съвременната гурме кухня, Plantation House е най-луксозният хотел тук, а в същото време поддържа една непринудена и отпускаща атмосфера, характерна за малките странноприемници (нито една постройка на острова не надхвърля три етажа).

От чучура на античния чайник потича плътна струя гъсто черно кафе. Пълня чинията си със сочни резени папая, манго, ананас… набрани минути по-рано от хотелската градина. Вежливият собственик Джими Фиоре минава покрай масите и пита всеки от гостите с какво би могъл да му бъде полезен. Може би днес бихте искали да разгледате подводния свят около нашия малък остров?

Тези, които вече са се гмуркали, казват, че имали чувството, че сякаш плуват през витражите на шартърската катедрала. А може би желаете да прекарате един незабравим ден на Хоуп Бей? Наистина, той е малко трудно достижим, но затова пък плажът е вълшебен, а ние ще ви осигурим барбекю и джип, с който да отидете.

След закуска поех към Порт Елизабет, столицата на Бекуи. Утринното слънце хвърляше още косите си лъчи по виолетовите води на Адмирълти Бей, образувайки дълги вериги от звездички по гребените на дантелените му вълни, а въздухът беше изпълнен с уханието на снощния дъжд, който се изпаряваше от листата на дърветата, подправен обилно с аромата на морска сол. Пътеката започваше от Plantation House, спускаше се до плажа и после се изкачваше по вълнолома. Отвъд ресторанта „Джинджърбред” преливаше в крайбрежната алея и трябваше само да прекосиш плажа, за да се окажеш „в града”.

Потъналият в обятията на тучни зелени хълмове залив на Порт Елизабет се беше превърнал в любимо място за отдих на яхтсмените още от 80-те години. Тези, които сновяха по околните късчета суша, обичаха да се отбиват тук сутрин за прясно изпечените кексчета и чашата горещо, ароматно кафе, сервирани в заведенията по крайбрежната променада Belmont Walkway.

Някои идваха чак от Италия и Франция, оплаквайки се от „твърде пренаселеното и мръсно” Средиземноморие, а други от Орегон и Канада по „очевидни причини” (слънце и спокойствие).

Хвърлили котва в пристанището за седмици или години, те се превръщаха в част от населението на Бекуи, което понастоящем не превишаваше 5000 души. Друга част се представляваше от изгнаниците и носталгично настроените колониалисти, които може да откриете на всеки карибски остров, зареяли невиждащ поглед в далечината, със зачервени от прекомерното излагане на твърде много слънце и джин очи. Имаше и няколко хипита, потънали в блаженото безвремие на острова, вярващи, че все още се намират в края на 60-те. Но ако изключим тези 30%, останалите 70 се състояха от тъмнокожи африканци, индианци, мулати, креоли и безкрайната смесица от гени, която ражда любовта.

Продължих по Belmont Walkway към търговската част на града, изпъстрена с малките шарени магазинчета с ажурни веранди. Вратите на бялата англиканска църква бяха отворени и разкриваха осем реда ръчно изработени сини пейки. До нея беше книжарницата, която може и да е отворена, но може и да не е отворена. Зависи. „А зависенето зависи от много неща”, както ми каза старият рибар, седнал да кърпи мрежите си на сянка под едно великолепно бадемово дърво с бухнали като булчински рокли бели цветове.

Зависи дали Дейвид ще е в настроение, дали днеска ще му се работи, дали ще получава някоя нова книга, дали ще му дойдат роднини на гости… а най-вече зависи дали е петък. Защо ли? „Защото в четвъртък е Jump Up, бе… Още ли не си разбрал?

А, ти не знаеш и какво е Jump Up…”, махна с ръка той и ме изостави на произвола на съдбата.

Jump Up е най-голямото и невероятно нощно плажно реге парти, което може да си представите. Оглушителна музика, плата със скариди, тъмен ром и веселба до зори. И неслучайно – именно тук е лежерната, обичаща ром и забавления култура. Това преживях лично в Plantation House, чийто персонал организира свой Jump Up всеки вторник, но истината е в оригинала на плажа – в групата с тенекиените барабани, която вдига шум до бога, където хората си плащат на някой ресторант, за да им достави платата със скариди, омари, манго, папая… където бутилките с ром изскачат незнайно откъде и никога не свършват, където се танцува направо на пясъка, а до теб кърши снага някоя знойна креолка…

На връщане към хотела вратата на книжарницата се случи отворена и влязох да разгледам. Поздравих Дейвид, а той, като чу името си, се ухили и реши, че явно се познаваме отнякъде и затова трябва да ми обърне специално внимание – показа ми кутиите с резбовани раковини, примитивните рисунки на местните художници, имитиращи произведенията на първите заселници на острова, морски карти и морски карти с червено кръстче, „отбелязващо заровено съкровище”, антични навигационни инструменти „извадени от потънали испански галеони”…

С „картата на Колумб”, на която още не беше отбелязана Америка, а само карибските острови (я, и Бекуи го имаше!), излязох навън. Подобно на много други места по света, островът няма документирана история, всичко се предава от уста на уста. И ако искаш да научиш нещо за миналото му на място, трябва да потърсиш „добрите разказвачи” – възрастни хора, които обичат да разказват приказки за далечни времена, люти битки и колониално владичество. Един от най-прочутите е Джефри Уолъс – стар морски вълк, потомък на Уилям Уолъс, шотландски военноморски офицер, заселил се тук през 1830 г. „Той разказва страхотни истории – като деца всички се събирахме около него и го слушахме. Но вече е остарял и трябва да го хванеш в добро настроение”, обяснява ми Синтия, съдържателката на поредното крайбрежно капанче, в което реших да хапна печен на скара рак, полят с чесново масло. „Затова мога да те запозная с дядо. Той е на 96 г. и също знае много за острова”, бърза да добави тя и се ухилва. А историите на Бекуи са много. И безкрайно красиви. Като самия остров.

 

Радослав Райков се разходи до края на Европа. Прочети за неговите преживявания в Гибралтар.