Нещата от живота

За уличните музиканти от Лондон до София

Wolfe Sunday e един от деветимата лондонски улични музиканти (бъскъри), които в края на месеца (29 юни – 7 юли) долитат от Острова, за да посвирят  на улици в централното софийско каре. Зад фестивала Sofia Welcomes the Streets of London стоят нашите хора от Beefeater, eдинствения London Dry Gin, дестилиран и до днес в британската столица. Следи проекта тук.

Wolfe обича джина си със сок от червена боровинка, а повече за тръпката от свиренето на улицата ни разказва сега.

Wolfe, разкажи ни за себе си, как в един момент се оказа бъскър?
Израснал съм в много малък град, който, макар и съвсем близо до Лондон, нямаше никаква музикална сцена. Когато започнах да свиря, се оказа трудно да намирам участия просто защото нямаше къде. Така че единственият начин да накарам хората да ме слушат беше да свиря на улицата. Правя го от 4-5 години. Забавното е, че първия път, когато реших да изляза да свиря на улицата, казах на приятелката си и тя реагира доста анти: “Защо по дяволите ще свириш на улицата”, смееше се тя. Когато се прибрах с най-широката усмивка и шапка пълна с пари, разбрахме, че има магия в това.

Какво означава Wolfe Sunday, не е истинското ти име?
Голям фен съм на псевдонимите. Имам чувство, че не бих могъл да свиря под истинското си име, някак ми се струва претенциозно. Доста съм запален по литературата и всичко дойде от там. Gene Wolfe е писател, който ме вдъхнови за заглавието на новия ми албум Down To A Sunless Sea и реших да използвам част от неговото име. Sunday в прякора ми идва от “Робинзон Крузо”, където има доста политически контекст, също както в музиката ми. Там има герой, който се казва Man Friday, защо тогава да няма Wolfe Sunday.

Как описваш своя бъскинг пърформънс?
Обичам да свиря много високо и шумно и се надявам хората да се забавляват.

Каква музика свириш?
Свиря фолк пънк, което е нещо като пънк рок, но акустично с китара. Доста съм повлиян от американското hobo punk движение, банди като  Ramshackle Glory и Days N Daze, за които всичко е пътуване, китара и страст в сърцето. Ето защо проектът Sofia Welcomes the Streets of London означава толкова много за мен – воден от страстта си, имам шанса да изследвам нови места и да свиря на нови хора.

Виждаш ли разлика между бъскърите от различни страни?
Според мен националността няма значение, страстта, която споделяме, води всеки от нас на улицата, за да прави музика. И това ни свързва. Създадох страхотни приятелства, свирейки на улицата – с мъже, с жени, с британци, с американци, няма никакво значение.

Според мен разликата е между нас и музикантите, които са избрали да не свирят на улицата, а само по клубове. Бъскърите сме някак по-отворени хора, каквито се предполага, че трябва да бъдем, за да разкрием сърцата си за непознати.  

Кой е най-вдъхновяващият уличен пърформънс, който си виждал?
Имаше двама джаз китаристи, които веднъж видях да свирят в Canterbury, където аз също го правех. Те свиреха нещо невероятно – Django Reinhart. Настръхнах! Наричан се Two Barretts.

Кой е най-любимият тип, който си получавал?
Свиря с моя приятелка Nicola, която има невероятен глас. Тя е учила класическо пеене и пее опера като професионалист. Както и да е – свирим си ние на улицата, забиваме рок кавъри и някакви пияни ирландци се появяват. Толкова се впечатлиха от гласа й, че се опитаха да “наддават” с хвърлените в шапката пари. Един даде 10, следващият 50 цента… Накрая имахме нещо като 50 паунда. Ето защо е добре да свириш в онези моменти, когато всички са пияни (смее се).   

Ти се жениш скоро, наистина ли си решил меденият ти месец да е в България?
С годеницата ми се женим буквално три дни преди да отлетим за България. И двамата сме изключително развълнувани за сватбата и пътуването. Никой от двама ни не е бил в България, гледахме снимки в Google и изглежда красиво.

Как реагират хората на твоето свирене?
Получавам много усмивки, аплодисменти, наздравици. Обикновено свиря на места като Camden в Лондон, където хората реагират много добре на по-алтернативни пърформънси, а аз със сигурност съм алтернативен.

Разкажи ни история.
Заедно с приятеля ми Brandon прекарахме деня преди едно участие в свирене на улицата. Свирехме от часове, когато забелязахме, че няколко полицаи ни зяпат от отсрещния тротоар със скръстени ръце. Точно тогава видях, че свирим под огромна табела ‘No busking – 500 pound fine’. Така да го кажем – не се задържахме още дълго, плюхме си на петите и определено не платихме глобата.

Друга запомняща се история е, когато с няколко приятели решихме да направим гиг в публична пералня. Уговорихме времето и мястото и просто си влязохме, докато хората перяха, и започнахме да свирим. Дори се качих на една  от машините с китарата си. Беше страхотно!

Кликни върху картата, за да я уголемиш и разгледаш детайлно.