Нещата от живота

Филм за най-трудния работен ден в Америка

През последното десетилетие номинациите на филми за отношенията между бели и чернокожи в САЩ станаха задължителни като фибрите на закуска. Затова не е никаква изненада, че „Зелената книга” доминираше на наградите „Оскар“ и грабна три от статуетките, включително и за най-добър филм. Продукцията на режисьора Питър Фарели сервира претоплените клишета за расизма и сегрегацията, освежени от комедийната призма на двама антиподни герои.

Филмът се основава на реални събития за преживяното от пианиста Дон Шърли (Махершала Али) и неговия шофьор Тони „Устата” Валелонга (Виго Мортенсен) при пътуване в дълбокия Юг.

Историята се развива през 60-те години, а в този период южните щати все още са спазвали законите на сегрегацията. За да снижи нивото на неприятности за цветнокожия пианист, Тони следва справочник с хотели, барове и ресторанти, които приемат афроамериканци. Пътеводителят носи името „зелената книга“ и оттам идва заглавието на филма.

Но ядрото на лентата не се разгръща единствено около въпросите за толерантността и гражданските права, въпреки че това е повтарящ се мотив от началото, когато Тони изхвърля на боклука чаши, употребени от чернокожи работници, до финала, когато отказват да настанят Дон в ресторанта, където трябва да изнесе последното си представление. Филмът е и за бавното формиране на здраво приятелство.

Работата на Тони е да излекува Дон от неговия снобизъм и емоционална фригидност, а Дон трябва да излекува Тони от неговия расизъм и невежество.

Мортенсен влиза в ролята на хедонистичен, раздразнителен и първичен американец с италиански корени, който разрешава споровете с шамари. Макар че има предразсъдъци към хората с по-тъмен тен, е и сметкаджия, готов да си затвори очите за няколко долара. Тони е своеобразен Санчо Панса, осигуряващ емоционалния заряд на филма. Без фантастичното изпълнение на Виго Мортенсен, тъпчещ се с мазна храна, която се стича по брадичката му, докато говори, „Зелената книга” щеше да е доста по-банален и скучноват.

Сюжетът не предлага разтърсващи обрати, нито нов поглед върху борбата за равни права в САЩ. Пътуването стъпва върху вече изградените схеми от филми като „12 години робство” на Стив Маккуин и „Южнячки” на Тейт Тейлър, но е намалило значително тона на садизъм и оскърбление, така че на преден план да излязат основните образи и пречупването на техния личен мироглед, за да се срещнат по средата. По тази причина

диалогът в „Зелената книга” се оказва козът с по-силно въздействие от конкретните прояви на тесногръдие.

Това „пробуждане” на персонажите нямаше да се осъществи, ако не бяха открили симпатичните страни в привидните си недостатъци. В този смисъл филмът дообогатява първоначалната си идея и шаблонната картина за расизма в САЩ се сдобива с нюанси на човещина за двама души, които намират начин да общуват един с друг, въпреки че говорят на различни езици. Идеята на филма е не толкова да признае и уважи дадена култура, а да смеси противоречията на хора с ярки характери.

От една страна е Тони, който физиологизира и емоциите, и принципите си, но това го прави земен, витален и дързък, а от другата страна е талантливият Дон, който е твърде тъмен за образованите и твърде образован за чернокожите.

Неговата фигура, потопена в класическата музика, също е композирана от контрасти. Дон може да демонстрира строга педантичност, проницателност в личните отношения и въздържаност, но е и болезнено самотен, страхлив и потиснат. Осанката му на достолепие не се дължи на брилянтната му музика, а е рефлекс на потиснат гняв и самозащита.

И така с един чисто човешки разказ за хвърляне на мост между полярностите на фона на опасния Юг и създаване на междурасово приятелство „Зелената книга” изчерпва посланието си. Неочаквано от история за расовото напрежение в Америка през 1962 година се превръща в коледен филм, в който екзистенциалният въпрос е дали героите ще се приберат на време за празника. Цялата тежест около расовите конфликти магически отшумява, създавайки съмнения за достоверност на събитията, макар и да са вдъхновени от реалността.

Али и Мортенсен направиха толкова оригинално странна двойка, която изобщо не се вписа със сантименталния и захаросан край. Но може би точно заради този наивен оптимизъм публиката ще хареса филма и ще отложи задаването на по-сериозните въпроси за следващите „Оскари“.

Димитър Маринов: Портрет на една мечта

5 филма, в които актьорите се влюбват наистина

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв