Нещата от живота

Живот ли бе, да го опишеш?

В отговор на авторите, които ни учат да се радваме на живота си такъв, какъвто е,и да не гледаме в чуждата паница – бас ловя, че в тяхната има какво да се види, но просто са на принципа Joey doesn’t share food.

Прозрението се зароди у мен, докато гледах поредния ретро филм, където всеки герой на възраст между 16 и 18 години е полиглот, атлет, академик и горд собственик на няколко изтерзани от любов сърца. Откакто чумата и туберкулозата почти ги няма, вече нищо на този свят не е същото… Разточителното съществуване до 100 се оказва скучно начинание, особено когато ти казват да гледаш в собствената си паница, а там обикновено се търкаля нещо претоплено. Ако никой не гледаше в паницата на Жак Пепен, днес няколко милиона души щяха да пазаруват неузряло авокадо.

Младите спряха да се конкурират като затлъстели лъвове в резерват за антилопи и на всичкото отгоре се намират хора, които да запушват дупките в оградата, в случай че някой от тях реши да се раздвижи.

И докато не срещате разумна причина да станете от компа, защото там услужливи хора разправят, че пред него ви е добре, тъй като сте роден специален, се замислете как те действително не стават от компютрите си, но с една малка разлика. Там създават текстове, четени от хиляди други като вас и доволно харчат хонорара от постигнатото. Случаенос’? Не мислА.

И докато в ретро филмите безделниците ядат бой с пръчка, 100 години по-късно получават диагноза „криза на двайсетте“ и им се предписва домашно лечение с блудкава литература. Терапията задължително включва себеизразяване под формата на статуси, крещящи „късен пубертет“. Помните ли времето, когато успелите хора служеха за вдъхновение и не ги подозирахме в пъклен план да депресират човечеството?

И ако си сред тези, които твърдят, че няма с какво да изпъкнат – не очаквай да те разубеждавам. Това не е ода за неограничените възможности –  не сме в Холивуд и да пееш под дъжда също е диагноза. Нека не се лъжем – когато приятелите ни успокояват с „да, ама си забавен/а“, нивото на талантите ни е повече от ясно.

Най-полезни за егото са дребните, леснопостижими цели. Да бъдем реалисти. Всички искаме да работим в НАСА, но единственото, което е в състояние да ни доближи до тази идея, е закупуването на бельо „климат контрол“ и сок „Калифорния“ в пликче. Когато изпълняваш ежедневна програма максимум, усещането, че държиш живота си под контрол, притъпява факта, че не си Бил Гейтс. Това е пътят да се отървеш от зловредните депресивни състояния и да започнеш да мечтаеш за по-значими за теб неща, защото реализацията им вече не ти се струва causa perduta.

В обкръжението си имам действащ пилот на 25 години и две успешни бизнес дами под тази възраст. И преди някой умник да заключи, че с кинти всеки можел, искам да вдигна тост специално за хората, които харчат парите на мама и тате за нещо наистина смислено. Не мислете, че е лесно да се родиш със сребърна лъжица в устата и да те научат навреме, че жълтите павета в действителност не са от злато и бръм-бръм не „се купува“, а „бива закупено“. Това, че дяволът носи Прада, не означава, че да си богат не е библейско. ‘Айде стига дедукции.

Наздраве и за Тиана от „Принцесата и жабокът“ и съвременните й прототипи. Иска се кураж да бачкаш на “Манджа street”и все още горещо да вярваш, че мечтите се сбъдват. Изобщо тост за всички, които се притесняват, че животът им вече свършва, когато едва е започнал.

Ако вече имате поне един бял косъм на главата си – време е за реализация. Ако белият косъм не е на главата – време е за репродукция (или кола маска, в зависимост от предпочитанията).

Но едно е сигурно – ако гроздето е високо, значи е време да пораснеш.

Прочети още за айкюто, падащите плодове и субективната гениалност.