МЪЛЧАНИЕТО Е БЛАТО
Или на какво ни научиха болезнено откровените хора
Един от най-известните stand-up комици C.K. LOUIS има един проект с името SHAMELESS. Това е груба комедия за пораснали. Осмиват се дебелите и слабите хора, жените и начинът, по който харчат пари, сексът, изнасилванията, бракът и други. Той говори с жлъч за всичко, което ни заобикаля, и срутва всички табута, които считаме за основни за запазване обществения морал. Това се случва пред 1200 души (Hendy Fonda Theater), а след това се разпространява и на DVD с помощта на НВО.
Louis е честен. Оплаква се от скучния секс с жена си и от семейния живот като цяло. Две години по-късно се развежда. Казва нещата, които мисли, а те са гнусни, гадни и груби. И наистина е смешно, понеже всеки ги мисли.
В същото време на всички малки българчета са ни чели приказката за мечката и дърваря (НЕБЛАГОДАРНАТА МЕЧКА). Тя учи на две неща: мечката е непоклатима пред удари с брадва (fo’ real!!); думите са нещо крайно лошо, опасно и трябва да ги ползваме в пълната им острота, само и единствено при самозащита срещу двестакилограмови машини за убиване.
След това в главите ни набиват сентенцията „Казана дума – хвърлен камък“ и “Маме, да не обиждаш децата”. Тогава, считайки, че сме достатъчно готови за живота, ни пускат на училище.
Някъде във втори клас научаваме нещо, което малко ни бъгва – да псуваме. Ако тогава не ни мързи, се питаме: „Думите наистина ли нараняват? Ако кажа на Пешо, че е дебел, той ще умре ли?! Щото вчера му казах, че е копеле, но днеска си е тука.”
Историята ни учи, че в реалността, в която живеем и за която второкласникът някога ще узрее, хората се убиват и биват убивани заради няколко думи: свобода, любов; ревност; пари; власт; хляб. Ако умрем, защитавайки или борейки се за тези неща, то тогава и само тогава има смисъл. А ако ни се наложи да убиваме? Ще ги трепем, много ясно.
Да обиждаш някого за физическите му белези не е лошо просто защото е невъзпитано, а защото не води до нищо полезно. Простото премълчаване на фразата „Много си грозна“ или „Ти си дебел“ не гради нации, държави и бъдеще. Може само да минеш за възпитан човек.
Трябва и да проумеем, че светът е пълен със скапаняци и няма лошо да им се казва при удобен момент.
Ирония е, че макар и заобиколени от средства за комуникация и себеизразяване, не можем да говорим свободно. Сякаш всеки път, преди да си отворя устата, една нисичка пуританка (майка ми) ми казва: „Внимавай да не го обидиш.”
Въпросът не е и до това сега да станеш и да обиждаш всеки човек, когото срещнеш. Не е и до това да сложиш едно “еба си” в края на изречението, сякаш си казал някаква истина, която криеш от света от поне десетилетие.
Точно за това ни трябват хора като Бил Хикс, Джордж Карлин и С. К. Луис. Защото те разрушават табута, за да разкрият наистина важното и непреходното. Карат ни да се смеем на всичко, което ни заобикаля, и да разберем, че светът ни няма да рухне, ако наречем нещата с истинските им имена.
Понеже ние сме твърде морални, за да говорим, твърде толерантни, за да отстояваме себе си, твърде възпитани, за да казваме истината, и недостатъчно безсрамни, за да говорим за истинските си желания.
А къде изчезнаха простите отговори?
