Или как да намериш себе си, докато животът ти е пълен с неизвестни

За около 10 години, в които съм търсила Х и съм се питала къде точно в житейския ми път ще ми трябва, изобщо не осъзнавах, че цял живот ще ми се налага да търся неизвестни. Оставяйки настрана математически неизправната ми мисъл, изчислявам, че в последната част от биографията ми винаги в уравнението има поне едно неизвестно (в щастливите периоди, когато кривата на удовлетворението е възходяща).

Като всеки пълноценен човек в своите 20+, боравя с половината азбука, за да означа нещата, които търся.

Близкото бъдеще за мен е далечно. С наближаването на отправните точки, след които ще трябва да ми се случи нещо грандиозно, неизвестните стават много и вече не мога вече да смятам. Сравнявам стойността на парите със стойността на това да ги изкарваш с нещо, което те обрича на редовни посещения при психотерапевт до няколко години. Ако питаш Уди Алън дали парите са всичко, ще ти каже, че не са, но пък епо-добре да ги имаш, отколкото да си здрав: "В края на краищата не можеш да застанеш пред месаря, да му кажеш: „Я виж какъв тен имам, не помня откога не съм хващал настинка“, и да очакваш срещу това да получиш от него килограм пържоли. (Освен ако месарят не е идиот.)"

Търся формулата за вечна младост и хроничен непукизъм. Напоследък стигнах до извода, че нашето поколение остарява по-бързо, ако процесът на стареене може да се обясни със загубата на енергия за нормалните неща за един активен млад човек. И вече най-страшното не е, че еволюцията в общуването е със знак минус отпред, а че то цялостно е на изчезване. Поети ангажименти, обещания, уговорки – ако не те устройват, теглиш им чертата и ги съкращаваш. Т.е. да не получиш съобщение, също е съобщение. Затова всеки се спасява както може и се упражнява в балансиране „над нещата“, което ражда инерцията на кръговрата. Кръговрата на „незанимаването“, в който на някого не му се е занимавало с теб, след което ти считаш за съгласно с равновесието в природата и на теб да не ти се занимава. Искам да ремонтирам социалните ни нагласи и да върна нещата по местата им. Непукизмът на младостта да се изразява в това да не ти пука дали ще попаднеш в центъра по пижама или къде ще се събудиш утре. Непукизмът да те води към приключения и запознанства, в които се запознавате ти и другият човек, а не вие и предразсъдъците ви.

Непукизмът спрямо суетата е здравословен, непукизмът спрямо чуждите емоции е извратена форма на спокойствие, което ни прави по-неспокойни от всякога.

 Търся с кого да споделям късните часове. Много е важно с кого прекарваш вечерите си. Не сутрините, не обедите. Вечерите. Не защото в сутрините няма интимност, а в обедите – топлина. Просто когато се стъмни, ставаме много податливи на чужди влияния. Дали е, защото в тъмното недовиждаме и като слепци разчитаме повече на другите сетива. Думите нощем хващат като две уискита на гладно, а докосването води до загуба на зрението. Буквално и преносно. И нима серенадите се правят през деня? Търся Х, който да ми влияе на съня.

Да не ме оставя да мигна, защото разговорът клони към плюс безкрайност, а целувките ми вкарват кофеин през кожата.

В резултат на търсенето десетки проектоиндивидуалности минават през съзнанието ми и още толкова бъдеща, на които не успявам да се отдам. Накрая винаги се случва така, че намираш решението, когато не го търсиш. В моя случай – следобедно, из поредната арт страница, която следя. Питат ме дали обичам чай. Предпочитам кафе, отговарям им на ум и си го перифразирам. „Бъди щастлив, дори ако това, което те прави щастлив, е сутрешното ти кафе. Живей за сутрешните глътки кафе. Направи си го прекрасно и се вълнувай, преди да отпиеш. Купи си чаши, купи си кафе машина, купи си различни видове кафе, за да имаш разнообразие. Научи се как да го приготвяш майсторски, направи го свой талант, започни малък бизнес и споделяй. Позволи на малкото ти щастие, каквото и да е то, да се превърне в твоя страст. Това е, което ще те държи жив.“

И ето, отговорът на задачата се оказва доста по-прост. Да планираш що за личност искаш да станеш след време е като да пренасяш вода в шепите си – няколко крачки и изтича между пръстите ти. Оставяш това, което обичаш, да те моделира и да те води по пътя ти. Учиш се да обичаш частите от себе си, на които никой не ръкопляска (Руди Франциско).

Не си променлива, зависеща от нечий вкус, а ставаш константна величина, сбор от най-добрите твои версии.

И така, докато не се наложи да търсиш Y…

А дотогава вероятно ще чуеш многократно "Променил си се" …