Когато ти се прииска да замениш незапомнения брой водки с домашна лазаня и мислиш с кого ще се събудиш, а не с кого ще си легнеш

Винаги съм била party animal, така да се каже. Още от ранните си тийнейджърски години обичам партитата, големите компании, пътуванията за уикенда, които се явяват не почивка, а продължение на петък вечер, и така нататък. Обикновено аз съм тази, която се захваща с организацията на всички излизания или ако ме отмени някой друг от компанията, винаги съм сред първите, на които се обажда. Всички очакват от мен отговора „идвам, само да се преоблека” или „супер, а после къде ще ходим?” и почти винаги го получават. Обичам да попадам сред непознати, защото са ми много интересни, и ако има такива на масата, по-вероятно е именно на тях цяла вечер да надигам чаша за „наздраве”. Обожавам и да събирам на едно място мои приятели от различни компании, въпреки че често съжалявам, защото комуникацията нещо не им се получава и се налага цяла вечер да се правя на клоун, за да туширам напрежението, което понякога с нож можеш да го режеш.

КУЛТУРАТА "ПЕТЪК ВЕЧЕР"
Не вярвах, че ще го кажа, но това в един момент изморява. На 24 съм, не бих казала, че остарявам, но може би точно по това време човек леко сменя приоритетите си, вероятно пораства. Не съм уморена от петъците, а от културата „петък вечер”. Защото то си е цяла култура, погледнато малко по-абстрактно.

Петък е къси рокли, високи токчета, барове, шотове, незапомнен брой водки, истории, които те е срам да разказваш, но все пак дълго ще си спомняш, наперени мъже, които ти свалят звезди, изпращат те до вас и ти разказват от колко добро семейство са или колко пари печелят и не че искат да те свалят, защото не били такива, ама ти определено си най-красивото момиче в този клуб.

Петък за всяко средностатистическо момиче, което изглежда що-годе добре, е поне двама нови познати, тоест досадниците, които цяла вечер те запят и на които не даваш телефона си, затова те с надежда ти дават своя, нищо че само по погледа ти и на двамата ви е ясно, че никога няма да им се обадиш. Петък е празни истории за „помниш ли онзи път как се напи”,  „тоя го зарязах, понеже беше пълен лигльо”,  „спах с най-добрия му приятел, за да му е гадно” или „откакто ми разби сърцето, не съм спряла да се наливам, затова наздраве”.

И понеже това си е култура, отдавна не се задържа само в границите на петък, а си става начин на живот. Не че някой ни е виновен, ние сами си го избираме, Но не разбирам на кого, на повече от 18-20 г., му е нужно това. Мразя изрази като „наживях се”, защото са ми направо смешни, но идва момент, в който се замисляш повече за съботата. Тя в случая отново е метафора.

В СЪБОТА ВНИМАВАШ КОГО И КАКВО ДОПУСКАШ В ЖИВОТА СИ

Съботата е утрото, новото начало, дисциплината и осъзнатата отговорност, ставането рано за фитнес или да потичаш в парка, да отидеш до магазина за портокали, за да си направиш фреш, защото вече ти е писнало да се тъпчеш с боклуци, да изхвърлиш боклука, да събереш прането и да изчистиш, защото ти пука дали у вас е кочина, защото си достатъчно голям да се погрижиш сам за себе си. Да заведеш кучето на ветеринар, понеже вече си способен да се грижиш и за някой друг, да обядваш с приятели „на трезво”, защото вече цениш времето си, цениш и тях и наистина искаш да чуеш това, което те ще ти кажат, защото проблемите ти са по-сериозни от това, какъв коктейл да си поръчаш, и имаш нужда от истински съвет.

Събота е планове за бъдещето, за собствения ти дом и новия хладилник, който трябва да си купиш, а не за някоя хотелска стая за уикенда и онези дънки, които правят дупето ти да изглежда супер. Събота е проблеми в работата, след които имаш нужда да останеш една вечер вкъщи. Сам.

С КОГО ЩЕ СЕ СЪБУДИШ, А НЕ С КОГО ЩЕ СИ ЛЕГНЕШ
В събота ти пука с кого ще се събудиш и ще изпиеш кафето си сутринта, а не с кого ще си легнеш, в събота има само едно място, на което искаш да бъдеш. Петък е поне три телефонни номера, на които винаги можеш да звъннеш и да си прекараш една вълнуваща нощ, която завършва със „супер е, че и двамата сме на ясно, че от това нищо няма да излезе”, а и не ти е зор да излезе. Събота е следобедно кино и безкрайно тъп филм, който се навиваш да гледаш с радост заради онова специално момче, а не игра на бутилка с куп непознати „плейбои”. В събота уважаваш повече възпитанието, общата култура, амбицията и дълбочината в очите на един мъж, а не секси тялото или хубавата му кола. В събота сам си плащаш сметките за тока, а не мяташ трицифрени суми за „Moet”.

Събота е осъзнато „обичам те”,  не писане на есемеси пиян, на латиница, с четворки и шестици вместо букви, „чакам те в нас след Бедрум”. Събота е разказ как е минал денят, а не нощта ти, домашна лазаня, червено вино и аромат на мекици сутрин, пикник на старо одеяло в тихия двор на вилата вместо коктейлни хапки и текила.

В събота споделяш това, което наистина те тревожи, вместо да надигаш чаши с празен позитивизъм и да казваш „дай да не го мислим, веднъж се живее. Наздраве!”.

Може би при всеки е различно, но аз бих казала че средата на 20-те е онази граница между петък и събота. Тогава едните ти приятели са на 30 и мислят сериозно за семейство, а другите на 20 и още обичат петъка. А ти си някъде по средата. Но тази граница не е мъчителна, депресираща или трудна. Тя те изпълва с нетърпение, ентусиазъм и смисъл, чувстваш се като в нов град, в който винаги си мечтал да отидеш. Но този път оставаш да живееш там. Опознаваш го с радост, в началото си предпазлив, но всяка следваща улица ти харесва повече и повече, навсякъде срещаш хора, които говорят твоя език, само че знаят, че в него имало и други, по-важни думи. По-важни от петък. В този град също има петък, партита до сутринта и пълни чаши, обаче вече го усещаш по друг начин. Животът ти най-накрая ти се струва подреден, нищо че знаеш, че имаш още много пъти да падаш. Този път знаеш, че ще можеш да станеш, каквото и да се случи. И ще има кой да те вдигне.