Толкова ли е лошо да бъдеш лош?

Наскоро чух едно малко дете да провежда странен телефонен разговор. С един още по-странен събеседник. Използвайки своя малък пластмасов апарат, подарък от снакс с играчка, то се обади на „Дедо Коледа” и му каза на своя смешен 4-годишен език: „Дедо Коледа, Миа не иска да е добра, иска да е лоша, да прави бели, да хвърля, да чупи, да играе, не иска подаръци. Иска да е лоша. Чао, Дедо Коледа!” По своята наивна, но и така истински детска логика тя усеща вече, че за да прави човек това, което наистина душа му иска, трябва да жертва нещо. И тя жертва подаръците, които вярваше, че ще получи от „Дедо Коледа”.  Жертва и похвалата „ах, колко си добра и послушна!”. 

Защото, вместо да чака да получи едно признание след неизвестно колко време, тя предпочиташе сега, тук и веднага да бъде щастлива. Да бъде свободна да прави това, което иска. Дори то да не се приема с добро око от околните.

И се замислих какво всъщност кара нас, „възрастните”, да бъдем добри? Да спазваме повелите на обществото спрямо нашето поведение? Какво е това нещо в нас, което ни спира да раздадем три шамара на човека, който е пипнал задника ни в метрото? Или да ударим едно кроше на мъжа, откраднал момичето ни?

 Да не би страхът от едно висше същество, което е там някъде на небето и наблюдава всяка наша крачка? И което има списък от 10 повели, които в никакъв случай не бива да престъпваме? И ако не изпълним тези негови заповеди, ще горим в ада, където има врящи казани, дяволи, които те измъчват на всеки кръгъл час, и най-ужасни мъчения, като например маратон на срещи от първенството по кърлинг или  безкрайни повторения на коледния концерт на Веселин Маринов?

Когато сме малки, ни казват, че трябва да бъдем послушни, защото иначе Дядо Коледа няма да ни донесе подарък или пък Торбалан ще ни открадне през нощта. А когато станем големи, Торбалан е заместван от заплахите за „проклятие”, „всичко се връща”, „ще те сполети лоша карма”, „Господ ще те накаже” и т.н.

Колко от нас са добри, защото наистина чувстват, че трябва да са такива, а не защото се страхуват, че ще бъдат наказани?

Когато ни ударят едната буза, вярваме, че трябва да обърнем и другата, защото така ще получим специално място в рая. Колко му е?

Стискай зъби сега, за да може след време да седиш от дясната страна на Господ, да пийваш амброзия и да гледате новия  сезон на „Туин Пийкс” в компания от 12 светци?

Дали обаче не превръщаме собствения си живот в ад, опитвайки се да заслужим късче от „едно по-добро място”, което не знаем дали всъщност съществува? Или още по-лошо – не превръщаме ли живота си в ад тук, на земята, в опит да спечелим уважението и одобрението я на семейството, я на близките, я понякога на почти непознати.

Ако някой реши да не спазва публичните норми за поведение, като например влезе в мола само по прашки само защото му е удобно, нищо че е мъж на 40 години, той веднага би станал жертва на съвременната екзекуция – поругаване, подигравки, викане на полиция и вкарване в психиатрия. Ако аз днес реша да не плащам ток и парно и направя от апартамента си място за къмпингуване на преминаващи през България туристи, това няма да се приеме добре нито от съседите, нито от държавата.

Ако през седмицата например съм най-добрият сърдечен хирург в България, но през уикенда ми харесва да мириша на лошо, да пия водка от сутринта с група клошари в парка и да крада вафли от кварталния магазин, да се хванем ли на бас кое мое „постижение” би се запомнило от околните?

 Да премълчаваш, да прощаваш, да преглъщаш, да прекланяш глава, защото търпението е най-голямата благодетел, а да прощаваш е божествено, е задължение, което сякаш ни кара единствено и само да вървим против себе си. Против своята същност.  Има много хора, които 364 дни в годината твърдят, че не вярват в Господ, но все пак на 25 декември сядат край празничната трапеза, купуват подаръци и тихичко си пожелават нещо в 12 часа просто защото, колкото и да са смели да обявят своето неверие в божественото, не са чак толкова смели, че да не участват в глобалната мания „да бъдем добри за поне ден”.

Ненапразно  жените винаги са били привлечени съвсем не тайно от „лошите момчета”, а злодеите във филмите, дори  ако убиват, са по-интересни от добрите блюстители на реда. Тайно и ние искаме да изпитаме онази свобода да казваме това, което наистина мислим, дори ако то ще обиди някого, свободата, че можем да се държим лошо към някого просто защото не ни харесва, свободата да не бъдем лоялни, нито верни, нито добри служители, нито добри дъщери или синове или пък добри съпрузи.

Тайно на всеки от нас му се иска поне за ден да бъде лошият герой от собствения си филм.

Не ми се вярва, че Господ или която да е друга висша сила, в която вярвате, се занимава с това да отбелязва черна точка всеки път, когато не сме перфорирали билет в трамвая или сме предпочели да си купим пържоли или скъпо уиски, вместо да спестяваме за ипотечната ни вноска, както е „желателно” да правим. Вярвам, че той си има много по-важна работа и по-големи проблеми, а на нас не ни пречи поне за малко да бъдем лоши. Ей така – да бъдем стиснати егоисти, без да ни интересува кой какви нужди има и какво иска от нас. Да бъдем едни от онези, които иначе мразим. Поне за един ден да мислим единствено за себе си и за никой друг.

Виж още защо да обичаш в мир, преди да почиваш в мир.