Kакво не му харесваме на времето, освен че тече, но не става за пиене

ПРОМЕНЛИВОТО ВРЕМЕ
За вас не знам, но аз определено започвам да губя представа за време и пространство. Единственият знак, че е краят на февруари, са изникналите като гъби сергии за мартеници, които натрапчиво се опитват да ни пласират в повечето случаи някакви китайски пластмасови wannabe мартеници (дори самото словосъчетание звучи тъжно, но това е друга тема).

Някак си не е нормално и е жестоко ( в лошия смисъл) февруари да е 20 градуса! Защото точно на тези февруарски 20 градуса, хем не можеш да отидеш на плаж, хем и всички блянове за каране на ски/сноуборд се изпаряват.

Но като компенсация на факта, че плановете за ски туризъм през предстоящите празници пропаднаха, идват гриповете с всичките си разновидности, които с удоволствие ще запълнят свободните ти дни.

Какво по-хубаво от това да си лежиш вкъщи завит с 4 одеяла, докато навън е топло, а теб да те тресе и ти е студено. Тъкмо си мислеше, че ще успееш да спестиш някой лев от ски почивката, но не се притеснявай, и това няма да стане, тъй като ще ги дадеш за антибиотици, имуностимулатори, капки за нос, кърпички и разни други гадни хави.

И не на последно място шантавото време хвърля не само Емо Чолаков в делириум, а и всеки един от нас, защото преди излизане започва трескавото чудене на теми: „Какво да облека?“, „Да си взема чадъра или да си сложа слънчевите очила?“ и др.

Изход: Опитваш се да се възползваш максимално от времето и обратно пропорционално увеличаваш разходките за сметка на висенето в мола/градския транспорт/ всякакви други затворени пространства. Крайната цел е да се порадваш на слънцето и да се раздвижиш подобно на мечка след зимен сън, като в същото време умело избягваш места със скупчване на големи човешки маси и така хитро се измъкваш от лапите на грипа. Win-win situation отвсякъде!

КРАЙНИТЕ СРОКОВЕ
Неусетно настъпи краят на месеца и с него идва онова време на работното място със зловещото име “краен срок“. По противни думи от „краен срок“, изречени в понеделник сутрин няма. На мен лично любимият ми краен срок е озаглавен „спешно“ с дата „спешно“. Цял месец някой спи и точно сега, когато е най-напрегнато,същият този някой решава да си разчисти бюрото като попрехвърли някоя и друга задачка на подчинените/колегите. Факт е, че спешни задачи има и в много професии те са ежедневие. Обаче изкуственото създаване на напрежение и истерия благодарение на човек, които го мързи да се заеме с една задача две седмици и я възлага за изпълнение в последния възможен срок, си е  направо престъпление.

Изход: Тук да се молиш, да дишаш дълбоко и да броиш до 10 няма да помогнат. Затова произнеси наум няколко успокояващи български мантри, стисни зъби и направи всичко, което иска началството от теб, и не забравяй, че с края на месеца идва и заплатата, с която ще можеш в петък  с (не)традиционни средства да успокоиш подобаващо нервите.

КРАТКИЯ УИКЕНД
Синдромът на „краткия уикенд“ е онова дразнещо време от края на седмицата, което, заради сравнително приятно шантавото време ( за справка т.1), сега се усеща изключително натрапчиво.

Почивните дни трябва да минават бавно и протяжно, като през това време никой не ни занимава с глупости и така да се възцари вселенска хармония.

Да, ама не. Събота и неделя минават неусетно, а ако си излязъл с компанията в някоя от вечерите, минават най-вече с махмурлук. И се получава неприятната комбинация, при която хем нищо не си свършил, хем не си и починал. Сигурна съм, че ако събота и неделя бяхме на работа, щяха да минават охлювски бавно и да са толкова дълги и досадни, колкото разговорите с баба ми на тема да не се заблуждавам, че е топло, а да си обличам пуловерите, които ми е изплела, за да не ми настинат бъбреците.

Изход: Лятото е далеч, денят е кратък, уикендите са още по-кратки, а ти дори нямаш желание да си вземеш петъка, защото къде за Бога ще отидеш в т‘ва време. Затова като абсолютни темерути си оставаме инкогнито вкъщи през уикенда, с надеждата никой да не ни потърси за нищо и си мечтаем почивните дни да бяха четири. Ех, мечти, мечти…

Ако смяташ, че мързелът стои в основата на всичко това – не се отчайвай! Мързелът и геният вървят ръка за ръка!