Нещата от живота

Гарантирано удоволствие

КАРЪЦИ

Лентата на Ивайло Христов присъства в класацията не защото е нов и успешен български филм, а защото е дяволски добър. Забавен, красив, наивен, тъжен. "Каръци" се пръска от стилистичен абсурдизъм, искрена неподправеност и неподправена искреност, а душата ти се пълни, сякаш гледаш класика на Чаплин. Смехът е повече от гарантиран, но той не е предизвикан от онзи вулгарно-просташки хумор, на който все повече свикнахме в киното (и живота). Работата на оператора Емил Христов е, меко казано, майсторска и силно запомняща се. "Каръци" взе голямата награда на престижния фестивал в Москва, а масово у нас тръгва в началото на април.

СИКАРИО (SICARIO)

Не знаех какво точно да очаквам от филма, но се радвам, че не получих динамичен екшън с кръв по камерата. Вилньов ни показва частица от нечовешката жестокост, но не се изгубваме в нея. Филмът прави едно изпълнено с перфекционизъм методично наблюдение, което не те отвращава от видяното, а по-скоро те хвърля в размисли … Това, което ми харесва в киното на Вилньов и специално в "Сикарио", е леко дистанцираният документален подход, който режисьорът използва. Не се впуска стремглаво в действието, а камерата на Роджър Дийкинс не се клати неконтролируемо. Тя, също като режисурата, се движи бавно, спокойно и много точно. Кадрите са като картини, отнасящи те в един друг свят. Дълбоки и спокойни картини, които се наслагват и обрисуват наистина различната атмосфера на филма. Клишетата в лентата могат да бъдат търсени с лупа, но няма да бъдат намерени. Вилньов отново показва, че е много специален и мъдър творец, който не се интересува от конвенционалното разказване на история. Дори не мога да кажа, че "Сикарио" има утвърдена кулминация. На много места напрежението в лентата ескалира и се доближава до острието на бръснача, след което не се плъзга по него, а се отдръпва назад. Докато го гледах, си мислих за Кормак Маккарти…

 "Сикарио" бе тотално пренебрегнат на тазгодишните "Оскари". 13-ата номинация на Дийкинс за операторско майсторство просто нямаше шанс срещу третата поредна награда на Любезки, а смразяващата музика Йохан Йохансон със сигурност беше най-добрият авторски саундтрак за изминалата година.

МАЛКИЯТ ПРИНЦ (THE LITTLE PRINCE)

Френската англоезична анимация повече от успешно вплита елементи от романа на Екзюпери в своя собствен разказ за малкото момиче, което се сприятелява с Авиатора разказвач. Резултатът е една прелестна комбинация от компютърна 3D и стоп моушън анимация. Изпълнена със солидни дози тъга, смях и мечтателство, лентата на Марк Осборн отново ни прави деца, под акомпанимента на Ханс Цимър и Ричард Харви, а в оригиналната англоезична версия можеш да чуеш изключителни гласови изпълнения от Макензи Фой, Джеф Бриджис, Джеймс Франко, Марион Котияр, Пол Ръд и Бенисио Дел Торо.

ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА КУХНЯТА (BURNT)

Джон Уелс се превръща в един много ценен режисьор, чиито творби Company Men, "У дома през август" и сериалът Shameless US са типичният пример за кино (и сериал), които не искаш да свършват. Поднасят солидни житейски теми с лекота, умерена драматичност и никаква мелодрама. Плътни, обосновани герои и още по-солидно актьорско присъствие. Брадли Купър прави може би най-обраната и обаятелна роля в кариерата си (заедно с The Place Beyond The Pines). Burnt е филм, който никога няма да видите на голям кинофестивал. 
Трябва да спомена и сценариста на филма, Стивън Найт (виновник за един от най-разтърсващите сценарии от последните години – "Лок").
Историята не блести с революционни идеи и "професионални критици" ще го намерят за безличен, банален и т.н., поради което рейтингът му в rotten tomatoes е с пъти по-нисък от всеки един филм "Игрите на глада", "Бързи и яростни" и т.н.
Аз го намирам за един безкрайно чаровен филм, който изгледах на един дъх от първата до последната секунда.
Каква ирония, че същото това дуо – Брадли Купър и Сиена Милър, си партнираха в онзи пропагандна гнусотия отпреди една година, "Американски снайперист".

ЛЮБОВ (LOVE)

"Мисля, че най-великият кино момент в живота ми бе, когато гледах "2001: Една одисея в Космоса" на 6-годишна възраст. Гледам на него, като на първия наркотик, който някога съм взимал – просто да гледам филма с родителите си."

 По този начин Гаспар Ное описва Кубриковата класика, заради която той става режисьор. И в това вероятно се корени причината киното на Ное да е толкова по-различно от всичко останало. С "Любов" той не изневерява на себе си и създава една сексуална одисея, която (както и останалите му филми) разчита и въздейства изцяло на ниво сетивни възприятие. В това кино нито драматургията, нито движенията на камерата или монтажът се доближават до конвенционалното кино. Затова творбите му разделят публиката на две. А той няма никакви проблеми с това. Дори филмите му да са много на загуба.

 Към естествените и тотално непознати актьори добавяме чудовищно добрия еклектичен саундтрак, включващ в себе си Pink Floyd, Bryan Eno, John Carpenter, Eric Satie и много други, а резултатът е един филм, задължителен за всички любители на непослушното кино.

ИЗБЕРИ СИ КИНО ТУК