Нещата от живота

Защо превръщаш притеснението и празната тревожност в страхове, които да удушат красивото ежедневие?

Понякога си мисля, че така сме се овъртели в тревогите си, че не можем да дишаме свободно. В център на деня ни се превръщат някакви имагинерни и нереални страхове, които не правят нищо друго, освен да пречат. Грозният уплах е сянката, която не позволява на слънцето да покаже лъчите си. А те са там. Зад сянката.

 

В забързаното ежедневие, което профучава покрай нас, е пълно с боязливи и тревожни млади хора. На тях не им личи. Нямат табелки на гърдите си. Скрили са страховете си много умело. Смеят се и дават вид на безгрижни пичове, но не са. Със сигурност си срещал някого, който непрестанно споделя, че ще се провали, че няма да успее, че не става за нищо, че е ужасно гадно, че е необвързан, че животът му е скапан и т.н. Други се страхуват от безсмислието на ежедневието си, въртят в главата си фаталния край на всяко нещо, без да осъзнават, че това толкова спъва всяка тяхна крачка, че дори е чудно това, как все пак успяват да стъпват и да вървят въпреки страховете, които неспирно ги ритат в глезените.

Няма как винаги да се качваш в асансьора с идеята, че всеки момент ще падне, и да очакваш позитивната енергия и щастливите събития да съпътстват живота ти.

На мен тревожността ми е противна, защото понякога се лепва за мен и искам да я ударя, да й зашлевя шамар, да я изритам, но тя е само натрапчиво усещане, което е облечено в притеснения, болка в корема, прескачащо сърце и треперещи ръце. С времето се научавам да я гоня и да схващам всичко като приключение, защото е. Затвореното пространство няма да е винаги затворено.

Самолетът не е потенциална катастрофа, а полет, по дяволите, полет! Всеки грандиозен fail след време се превръща в много забавна история, на фона на която бирите са много по-сладки.  Много мислим всичко. „Ами ако не стане?“, „Ако ме прецакат?“, „Дали не  постъпвам грешно?“… какво? Ако не стане, ще знаеш, че си направил опит. Ако те прецакат… мен все ме плашат, че някога някой ще ми се качи на главата, ще се възползва от наивността и добротата ми и ще ме прецака. Окей. И какво ще стане после? Именно. Нищо. Затова решавам да прегръщам хората и да комуникирам открито, да споделям и да се смея с тях. Защото така ми харесва, така усещам себе си смислена.

Когато усещам, че в глезените ме сритват смотаните страхове, тогава поглеждам небето нощем и се надявам погледът ми и пълнолунието да се срещнат.

Луната е там. За всички. Пронизваща светлина. Дим от лъчи сред черното. Тя е толкова далеч, а е моя. И твоя. Наша. И е толкова егоистично  да се тревожим за своите малки глупости.

Гледам луната и умът ми просто полита. Глезените ми се освобождават. Никой не ги рита и съм свободна.

Понякога ми е тъжно за страховете и тревогите. Нима самите те не са изплашени до смърт? Не искат да са сами, затова вкопчват уродливите си невидими нокти в глезените ни и се опитват да ни спъват.  Парадоксално, а? Не им позволявай да идват при теб. Стегни връзките на кецовете си и крачи бързо по красивото ни кълбо, защото това е начинът да създадем своя собствена вселена. Не бива да опознаваме местата и хората само от книгите и филмите. Нашата лична планета е друга. Светът ни е различен. Откривай го. Лети го. Стъпвай по него. Колкото по-бързо крачиш, толкова по-трудно ще е на уродливите нокти да сграбчат глезените ти.

А ТИ КАКВО ПРАВИШ С ЖИВОТА СИ?