Нещата от живота

Два хаштага и си готов

Giovanna Giuliano

Тематично е в края на май да се говори за силатана думите, но това няма да е приповдигнат текст за 24 май, още по-малко призив DABADEMBALGARI!!, оставям това на фейсбук статусите и на Вазов.

Учудващо е колко много можеш да кажеш с една дума и колко малко с пет реда. Безпомощността на словото разкрива палитра от емоционални нюанси, които само близките до теб хора имат радар да уловят, но дори и те понякога губят суперсилите си и не реагират автоматично на завоалираното ти съобщение, в което зад „всичко ок“ се крие „ще се удавя в узо и валидол“.

Едни от най-големите недоразумения се случват, когато сме погълнати от себе си. Тогава единият малко неловко, сякаш опипом в тъмното, се опитва да изплюе мъката си, но я подхваща толкова отдалеч и толкова мъгляво, че събеседникът му го прекъсва с нехаен жест и припряно заявява: „А пък да знаеш какво ми се случи преди три дни на пазара в Младост“. Колко е лесно в такъв момент да ти закърви егото, защото отдавна не е било почесвано и захранвано!

Думите принципно би трябвало да улесняват комуникацията ни, но понякога най-подходящите просто ни убягват и не успяваме да покажем на другия човек колко важно е всъщност това, за което искаме да говорим. Защо тогава оставаме с някакво смътно усещане за неразбраност и обреченост?

Чудно би било да кажем кратко, точно и ясно: „Тревожи ме еди-кое си, имам нужда от твоя съвет“, вместо да дискредитираме цяло едно приятелство.

Откакто си направих Инстаграм профил, което си е вече цели две седмици, все още не схващам напълно смисъла му, но ми харесва, че не ти оставя много поле за обяснение.

Два хаштага и си готов. Непосилната лекота на разговора, на обясненията, на метафорите е основата на немалко романи, но и разрезът в отношенията между хората, когато важното потъва в оттенъците.

Виждам го как подскача объркано между буквите и разфокусира погледа на събеседниците. Толкова по-удобно е да се почувстваш недоизслушан, неважен и какво ли още не, което започва с отрицателната частица, вместо да използваш езика си като хората.

Гледам хората в метрото – пет спирки вече никой не си вдига погледа от екрана. Предполагам, че думите живеят свой спокоен живот онлайн, там се разтягат свойски и се разпореждат. Но на живо ги хваща сценична треска и започват да се бутат притеснено като първокласници на концерта за 24 май.

Аплодисменти със сигурност има, но в цялата шумотевица не се вижда уплашеният поглед от последния ред – онзи, който е най-далеч от микрофона.

И ДА ЗНАЕТЕ – ИМAТЕ ЕДНО ПРОПУСНАТО ПОВИКВАНЕ