Нещата от живота

Как ти стана шеф Митко от 11 Б, който и до днес се чуди какво е полуостров

Странно нещо е животът. Колелото се върти, веднъж си отдолу, веднъж отгоре, а понякога си в бокса, за да сменяш веригата. Е, да де, ама как така стана, че от всичките ти мечти, образование, курсове, квалификации и желание да го пребориш тоя живот, се оказа пред оная врата в Лозенец, в един слънчев 20-ти май.

Кандидатстваше за работа, която по някакви мистични вселенски обстоятелства беше на хубаво място, с приемливо работно време и добре платена, плюс осигуровки и всичко необходимо. Прие те секси секретарка, въведе те до офиса на шефа и те помоли да изчакаш на голям кожен диван в цвят мока, до масичка от виенско стъкло с извити златни крачета. В офиса миришеше на някой от онези ароматизатори в H&M, навсякъде се разхождаха ведри и усмихнати хора, малко като в Харе Кришна комуна, но с по-хубави дрехи, говореха си на малко име и ако имаше дрегер на дружелюбната и перфектна работна среда – то тук, той щеше да отчита идеалните показатели.

Предложиха ти кафе или чай, а всички наоколо ти се усмихваха зловещо приятелски. Честно казано всичко беше толкова идеално, че ти започна леко да се потиш и да се оглеждаш или за скрита камера или за Иво Андонов с пакет какао в ръка. Опитът ти до сега беше стабилен и отчайващо реален. Работиш от 16-годишен.

Бил си продавач на мартеници в подлез и за съжаление не стана Слави Трифонов, лепил си марки в печатница, правил си дюнери, бил си гумаджия, пощаджия, семкар (въпреки, че на количката до Южния се продаваше и лебелебия) и какво ли още не.

После последва УНСС, икономическа специалност, висше, магистратура, курсове по английски и информатика, дори два семестъра в НАТФИЗ по ораторство и публична реч и през цялото това време, мозъкът ти правеше едно и също заключение – животът е гаден, справедливост липсва.

Нали все разправят, че ако си млад, амбициозен, работлив и следваш мечтите си ще успееш. Нали онази министърката в Министерството на труда и социалната политика винаги казва, че липсват квалифицирани кадри и програми по заетост се отварят всеки ден. Имало глад за кадри. Ама г-жо Зорнице Русинова, ама зора ненагледна – ето ме, аз съм кадър, къде са гладните?

Досега винаги шефовете ти бяха двойно по-неквалифицирани, двойно по-необразовани и двойно повече без представа какво се случва хора от теб и въпреки всичко ти бавеха заплатата с по два месеца, докато им вършиш цялата работа. Животът е гаден и справедливост липсва. Но понеже всички твърдят, че българите сме мързеливи, хейтим и само се оплакваме – ти не спираше да се опитваш.

Опитваше се и когато оня Данчо Данов – Диването ти каза, че ако още един път припаднеш на 40 градусовата жега в дюнерджийницата, ще те качи в чувал на Витоша, защото това било непрофесионално отношение. Опитваше се и когато предупреди шефа си Златьо Златев – Златния, че счетоводната ви фирма укрива данъци и това е подсъдно, а той само те погледна и каза да внимаваш, че ако не подпишеш проверките ще чистиш кенефи цял живот.

Бога ми, ти наистина се опита и когато реши да ставаш автомонтьор, но шефът ти държеше да му направиш плакат за сервиза, да пускаш кафе на посетителите, да отскачаш до автомивката и ако може лекинко да му взимаш децата от детска и да поизмиваш след края на работния ден, а когато ти каза, че затова трябват поне още две заплати те обяви за абсолютен непрофесионалист. Но въпреки всичко, ти продължи да опитваш, та чак до днес, до масичката от виенско стъкло в Лозенец. И този път беше сигурен, че няма как да е толкова гадно. Абе каза си, че този път ще стане!

Секретарката бавно излезе, с походка на африканска антилопа гну, от плъзгащата се врата с матирано стъкло и сребърни букви, на която като под конец беше изписано МТАК КОРПОРЕЙШЪН. Погледна те с премрежен поглед, оправи последното копче на ризата си и измърка – „Г-н Весканов ви очаква“. Ти преглътна, с пресипнало гърло и се отправи със заучената вече от кришнарите усмивка към кабинета.

Фамилията по принцип ти беше позната, но твърде смътно и не можеше да се сетиш откъде. Влезе здрависа се с доста едрия и широкоплещест господин, с розова риза и златни ръкавели и седна удобно в креслото срещу бюрото му. „Ебаси, тук всичко е в цвят мока!“, си помисли наум и започна да рецитираш прекрасната си реч, която беше подготвена в такива ситуации, и която общо взето казваше, че си новия Стив Джобс на икономиката и счетоводството.

Изведнъж забеляза, че шефчето ти Митко те гледа втренчено и едва сдържа напушващия го смях. Ти спря, погледна го в очите с неразбиране и чу най-болезнения поздрав: „Иване, ама ти ли си бе загубеняк? Еееее, от кога не сме се виждали?“. Мигането ти на парцали продължи няколко секунди и тогава мозъкът ти зацепи. Да – животът е гаден, справедливост липсва. Пред теб седеше Митко Джамбаза.

Дебелото момченце, чийто баща имаше автокъща и съмнителен бизнес, и който Митко подари на учителката ви по физика Мирова фризер, за да си сформира бала за 7-ми клас. Същият малък, дебел изрод тормозеше всички умни деца в училище, включително и теб, и до завършване на гимназията не знаеше какво е полуостров въпреки хилядите частни уроци, които лично учителката ви по география му даде.

По едно време го бяха прекръстили на Митко Полуострова, ама това не продължи дълго, след като всички учредители на прякора изчезнаха безследно.

Митко по твой спомен се подписваше с кръстче, ядеше най-мазните сандвичи от лафката и пърдеше в час на класа, когато класната ви помоли да покажете какво искате да правите, когато пораснете.

След като получи традиционния задвратник, който ти върна спомените окончателно осъзна, че сега Митко Полуострова е шеф на фирма с международни партньори, ръководи към 70 човека и пуши пури на стойност сметката ти за отоплителния сезон за парното в Люлин. Помисли си, че може пък да се е образовал или да е станало чудо или да е пил от извора на познанието или да са го осиновили други родители?!

Докато прелистваше всичко това през съзнанието си, забеляза с крайчеца на окото си голяма географска карта зад гърба му, на която всички полуострови бяха оградени с червено…Той ти говореше на „моето момче“ и „бате“ и на резонното „ще оправиме нещата бе, моето момче – няма да се притесняваш“, а това дебелогъзо лайно преписваше от теб по математика, бе бате!!! В него виждаше баща му от осемдесетте, само дето златните ланци по ръцете и врата му бяха с по-модерен дизайн.

След срещата не помниш много. Само смътно се сещаш как отказа офертата, прибра се вкъщи, жена ти след месец ти разказа, че си си запалил всичките дипломи ритуално, барабар с бележника и си танцувал гол зад блока, докато са изгорели. Разказа ти още, че не си говорил около седмица и си искал да се виждаш с класната ти, за да му напише забележка на този Митко, че отсъства от часовете за умственоизостанали ученици и разни подобни неща.

Днес си по-добре. Продаваш домати в кварталния плод и зеленчук и поне ти е спокойно. Дъщеря ти често попада на разни редактори в медии, които и представа си нямат какво правят там и, че са дървени философи и мозъци и т.н. Ти само й казваш да не се ядосва, защото ако си млад, амбициозен, работлив и следваш мечтите си винаги ще успееш. А и ягоди пресни ти докараха днес. От Пловдивско, екстра качество и супер цена, такава, каквато само един икономист би предложил. Перфектна – като мечта, която да следваш.

TAKA И ТАКА ЩЕ ТИ СЕ НАЛОЖИ, ВИЖ КОИ СА 10-ТЕ ЗЛАТНИ ПРАВИЛА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ В ОФИСА