Животът като самолетен полет

В четвъртък включвам роуминга 10 часа преди boarding time на полета. Спя спокойно, даже не сънувам, че ще си изпусна самолета. Казвам на родителите ми, че ще пътувам 4 дни преди това.

Четвъртък е от дните, в които с тях нямаме какво да си кажем по телефона. Минала е половината седмица, правя планове някак си да „избутам“ петъка. Офисната треска е в разгара си, още се чудя защо не мога да казвам „не“ и приемам все повече работа. 

В петък в самолета на нискотарифната компания се замислям за възможностите, които съм пропиляла, и тези, които ми предстоят. Вярвам в неопределеностите, както вярвам, че дефинирането може да бъде фатално.

Ти си бил онзи същият, който е взел решението, след онзи пореден скучен ден на работа. Онзи, който е резервирал еднопосочния билет. Онзи, който може би е забравил паспорта си в левия джоб на непознатия.

Петък е един от най-забързаните дни. Противоречиво лъкатуши през надеждите за лежерен уикенд и реалността, че животът е какъвто си го направиш. Стапят се границите навън, привидно, вътре в нас се изграждат като в телевизионна игра. Стреляш и разбиваш, ако не стреляш – стената се доизгражда.

В събота се опитвам да разбирам хладната ведрина на германцте. Казвам си на залез в Рим, че хората са различни и в идеалния случай това ни кара да ги обичаме още повече. В неидеалния живеем паралелен живот, там на изхода на метрото в София и на смяната на червената и зелената линия в Милано. И двете обозначаващи начало и край, неповторимо.

Събота вечер е от онези вечери, в които мислите ви се носят след вас. Като в реклама за лекарство против кашлица. Неизказаните ви желания, моменти, премълчаваните намерения. За спонтанна целувка, която няма нищо общо с любовта. За забрани просто защото „така трябва“ и „моментът просто не е подходящ“. А има ли изобщо подходящи моменти?

В неделя решавам, че е време за равносметка.

Десет посетени страни за пет години. Една „изгубена“ година, променяща дискурси и онези константи, които си мислел, че притежаваш – дом, любимо кафене, любима книга, любим филм, лексиконно, лекомислено, категорично.

Вече на всичко казваш „временно“ и се надяваш лексиконите да са отживелица.

Неделите са за дълги разговори, за да посетим онзи парк. За да си зададем за пореден път въпроса, защо самолетите само прелитат над нас, а ние все още отлагаме истинския си живот за „когато му дойде времето“. И той, от години, никога не идва.

В понеделник чета статистики. Ден да си припомним рационално: „Какво мислят испанците за останалите народи в Европейския съюз“, „Трябва ли да бъде въведено еврото в България?“, „Ще гласуват ли швейцарците да им се дават пари безвъзмездно?“. По мои статистики вече няма място за съмнение.

Границите между съседни европейски държави понякога са невидими. Визи за САЩ? Има възможност. Забранената Куба? За кого? И паркирам мислено лилав кадилак и чакам в един от онези сънища, в друга епоха, да срещна Хемингуей в лятната му вила.

Понеделниците в офиса и понеделниците на дългия уикенд в планината. Неминуемо двата се срещат там, където осъзнаваме, че не ни оковават способностите ни. Обстоятелствата, страховете, всички онези причини в графата „минуси“. Квадратното уравнение няма решение? И добре, че животът не е математика, затова винаги имаме решение. Съкровено, в момента на колебанието, вече знаем отговора.

Във вторник нискотарифните полети за връщане са най-евтини. В замяна получаваме лукса да пътуваме скандално бързо и да можем да отидем на сутрешната лекция. Свободата на (без)границата се крие в това да не премествам часовника си с час назад, защото разликата е толкова минимална.

Вторниците са за онези моменти на отчаянието, в които се замисляме колко по-щастливи бихме били с прост живот. Вместо това дълбаем в сделки, пропилени петнайсет минути или изпуснати хора. На спирката ни пита непознат: „Може ли да ме упътите за посоката в метрото?“.

Махаме с ръка тип „не знам, не съм от тук“, после се сещаме, че човекът не изглеждаше съвсем като теорист, и май знаем посоката, май вече сме я научили. Не работим с географски карти, не откриваме нищо ново. Спим в ембрионална поза, обичаме скръстените ръце и лошите погледи. Мечтаем за пътуване към себе си, да няма граници и за световен мир. Е, граници почти няма, само ние се затваряме.

Затварям капака на самолетното прозорче. Нощ е – пътувам от една часова зона в друга.

КЪДЕТО И ДА ОТИДЕШ, НАВСЯКЪДЕ ВЗИМАШ СЕБЕ СИ