Нероден Петко ражда само главоболия

Има един човек, който много ми пречи на съществуването и щастието – постоянно ме залива с притеснителни хипотези, пречка ми се, когато надуши спокойствие, и не ми позволява да го разкарам. Иначе пък си има други достойнства, признавам, но май не достатъчно, за да компенсира. Това човече безподобно, естествено, съм самата аз – в цялата си прелест и паника.

Когато близък ми съобщи, че ще пътува, сърцето ми спира няколко пъти и няма разумен довод, който да ме убеди, че всичко ще е ок. Ама как така? Откъде да имам тази сигурност?  Осъзнавам с част от мозъка си, че не можеш да увиеш любимите в пашкул (за жалост…), че летенето със самолет е по-безопасно от разходка в Обеля, но все пак нещо тревожно тиктака и не ми дава мира. Разбира се, изобщо не занимавам някого с това, защото е безсмислено – като разумен човек тая всичко здравословно в себе си, докато не се взривя и не получа инфаркт.

Преди няколко години, когато се прибирах по нощите и се дивях на стреса, който майка ми си докарва от тоя факт, заричайки се никога да не го правя, защото е досадно и тъпо, още не знаех, че ще изпитвам същото с по-малката ми сестра. Единствената разлика е, че тя не подозира тия мои душевни терзания, така че не е досадно или поне не за нея. Бих изкупила всичкия алкохол на земята, цигари, наркотици и секс (да, знам!), за да няма достъп до тях.

Вместо това грижливо ще й подавам зелен чай, киноа, сок от бъз, а най-близкото до секс ще е някоя и друга серия на „Игра на тронове“ , предварително селектирана от мен. 

Ех, мечти, мечти!

Приятел, партньор, сестра, няма значение – изначалният страх, че ще претърпя загуба, е чудовищно силен, не познава нито разумни доводи, нито мента, глог и валериан. Най-неприятното е, че многократно изживявам и си представям болката, която бих изпитала в бъдеще, което на свой ред ми вгорчава настоящето. И въпреки че то не ми поднася нищо кофти, съм нащрек, подготвям се като за война.

В миналото грипът си беше грип, сега от една кихавица търся симптоми в Гугъл. Не когато става дума за мен, разбира се – по някакви свръхестествени причини изобщо не се вълнувам дали нещо ще ми се случи, но ми побелява по един косъм всеки път, когато любимият каже, че е болен. Може би трябва да го накарам да отиде на лекар, да започне да пие хранителни добавки, да спортува и да ходи на йога! А може би трябва да си бия два шамара и да се накажа сама права до стената?

Един от малкото пъти, в които съм споделяла каква лава имам отвътре, срещнах толкова искрено изумление като реакция, че леко се отрезвих и осъзнах колко съм свикнала да изпитвам не особено окей чувства.

Да се притесняваш за нещо, което не се е случило, е толкова безсмислено, колкото да се самоубиеш, защото така или иначе някога ще умреш.

Ако и ти, четящи, си ми сродна душа по параноя, знай това – nobodycares. Мълчи си, не стресирай хората и намери твоя начин да избягаш от скапващите мисли. Или ще те завладеят. А това вече си е повод за безпокойство…

В този ред на мисли, оказва се, че най-нестандартното хоби, за което можеш да се обогатиш от форумите, е самоубийството. Виж няколко интересни изпитани методи…