Единственото сигурно нещо на този свят е ходенето до тоалетната и смъртта

При това нещо животът има само две сигурни неща. И това са ходенето до тоалетната и смъртта. Да не се лъжем за данъците. Често смъртта може да те застигне, преди да си ги платил всички. Много пъти съм се питала: „Какво, ако бях взела това решение вместо другото?“, „Какво, ако се бях записала да уча нещо различно?“.  Дали животът ми  щеше да бъде напълно, ама напълно друг, ако, да кажем, учех за учител, вместо за журналист? Или пък за пилот? Или пък за полицай? Или пък за специалист по водоснабдяване?

Някъде там по неравната магистрала на нашия живот ние сме взели завоя, който е променил живота ни завинаги.

Може би ако не бяхте тичали за автобус 64, не бихте били сега омъжени за онова симпатично рижаво момче? Може би сега всичко, което познавате така до болка, би било съвсем друго. Онова ръбче на леглото, на което все се удряте, когато сутрин ставате сънени, не би било там. Онази кола, на която все нещо просъсква като котка в капан, когато я запалите – щяхте да сте я виждали само на пътя, бихте цъкали с език и бихте се чудили кой ли идиот я е купил? Леко надулият се паркет в хола би бил идеалният ламинат в идеална  триетажна къща в „Бояна“?

За всеки, гледал филма „Плъзгащи се врати“, тази дилема „Какво, ако“ е позната. Какво, ако тя не бе изпуснала метрото? Какво, ако бях сбъднала мечтата си да отида да уча за еколог в Австралия? Какво, ако бяхте казали на родителите си, че не харесвате тази работа, която ви носи „доволно пари“? Какво, ако на въпроса му за телефонния ви номер се бяхте обърнали на другата посока? Щяхте ли сега да бъдете с онази истинска любов, онази любов, която ви разтърсва до всеки нерв на тялото ви и която кара мозъка ви да се върти като на увеселително влакче – защото така и не я срещнахте, колкото и пъти да чувахте разкази за нея в книги и филми. Страшно е да си представим, че дори нямаме и представа кой точно избор е преобърнал завинаги посоката, по която се върти светът ни.

Няма как да знаем дали, ако различен порив на вятъра беше подхванал кораба, той би се ударил в други – по-страшни или пък по-красиви скали.

Да, можеше сега всичко да е различно – приятелите, с които си всеки ден, в една друга реалност, би срещнал сигурно един-два пъти в метрото. А може би не. Кой знае. А може би, каквото и да правим, накъдето и да крачим, каквото и да избираме и предпочитаме – в крайна сметка стигаме до там, където трябва. Може би всичко е все пак предначертано, „съдбата си е съдба“, „каквото ни е писано, това ще се случи“ и „така е трябвало да стане“.

Понякога се успокоявам от мисълта, че нищо не зависи от мен. Това просто ме кара да се чувствам по-малко виновна за провалите си. А понякога мисълта за безсилие пред мощния скиптър, с който Съдбата раздава повелите си, ме влудява. Защото, след като така или иначе всичко в този объркан свят, изпълнен с гняв, насилие и разводи, които водят до убийствата на десетки в един празнуващ град,  е така лудо и безумно –  иска ти се да има едно сигурно нещо. И това е правото ти на избор. Правото ТИ да можеш определяш ако не друго, то поне това, как ще живееш – на село, в града, под масата или като клошар в подлеза на метрото.

Казват, че именно несигурността е най-чудесното нещо на света. И че именно това го прави красив, непредсказуем и интересен. Дано е така наистина. Защото се сетих кое е третото сигурно нещо след  тоалетната и смъртта. Несигурността.

Виж още: Писмо до мен, ако реша да остана.