За Васил Руменов Попов. Мамникът. Аждерът.

Човекът зад имената и прозвищата

снимки: Васил Попов

Хижата гори.

Цялата е в пламъци. Дим прегръща покрива. Въпреки че не е тихо, тишината присъства осезаемо. Притаеният дъх го доказва. Огромен екип от хора следи дали всичко ще мине както трябва. Суетят се актьори, куче лае. Вълнението вибрира през вечерния въздух. Нещо голямо е напът да се случи. Нещо ще се счупи, друго ще изгори, обаче всичко това е в името на сътворението на друго. Хижата гори сега, но светът на българската модерна култура ще пламне след няколко месеца. Живият огън на нуждата от история, която да погълне всички, ще лумне и от него ще се роди жива легенда. Но тихо, докато хижата гори, тези неща все още се крият зад ъгъла на предстоящото. Той стои и гледа пожара. Едва диша от вълнение. Всичко отнема не повече от три минути, въпреки че той си го е представял месеци, дори години. Сцената е епична, но гледката е още по-впечатляваща. Примигва и някъде зад очилата му щастието се материализира в сълзи. Случва се.

Сцените, които доскоро живяха само в главата и думите му, прескачат границата на изкуствата. Кога започна всичко? Как? Дали със случайната среща с мамника в една от книгите за българска народна митология? Възможно е. Но е възможно да се е много по-рано, още в гимназията, когато, разхождайки се с избелялата си червена шапка с козирка и раздърпаното си палто из село Филиповци (досущ като един свой епизодичен персонаж),

си мисли как изглежда като авангарден бъдещ творец, който ще бъде запомнен с чудата си визия.

Възможно е да е било някъде тогава, да. Тогава, когато пише първия си роман „Степ на елбири“, който дори завършва, но за който се кълне, че няма да види бял свят. Или докато е някъде около брега на Бодензее с останалите наградени от конкурса Die Jugend-Literatur-Werkstatt Graz и се учи да приема критика, но и да дава такава.

Добре, но от друга страна… Колко по-рано би могло да се роди пламъчето? Аз мисля, че е много преди това. Докато е редил малки фигурки и ги е режисирал в сцени, които преди това е подредил в главата си. Докато е четял „Хари Потър“ и се е увличал по българска литература. Докато е прекарвал време на село и е наблюдавал хората и природата.

Докато е заснемал своя мини документален филм за замърсяването във Филиповци

и защо жителите отказват да използват кошчето. Докато снима залези, премръзващ от студ. Докато търси пластики на змейове по фасадите на забравени от хората, а и от бога, църкви. Докато се е превръщал в човека, когото днес десетки хиляди души познават като Васил Попов, създателят на „Мамник“.

В първите дни на снимките на сериала „Мамник“ много хора от снимачния екип не го разпознават. Не знаят, че той е писателят, създал света, който те предстои да пресътворят. Постепенно се запознават. Започват да му задават въпроси за историята, за миналото на персонажите. На някои той знае отговора, на други не. Когато актрисата Ели Скорчева отива при него за първи път, го пита „Какво е работила на младини моята героиня? (Неда)“. Той не знае, но разбира нещо по-важно

– че тази история е по-голяма от това, което той създава първоначално.

Че поглъща все повече хора и усилия, въображение, труд. Развива се, излиза извън тясното корито на първоначалните си носители, разперва крила и отлита от гнездото на въображението на Васил Попов. Дядо му, чието име носи, няма да види сериала. Няма да прочете романа, няма да разбере какво е аудиокнига, няма дори да разбере, че след смъртта му внукът му ще се завръща все по-рядко в селото, което е изградило у него основите на онова, на което после хиляди ще се възхищават.

Няма да чуе въпросите „Защо подписвате книгите си по този начин?“. Няма да види нито една от залите, пълни със стотици души, които ръкопляскат на пилотния епизод на сериала, заключил в сърцето си старческия дом от селото му и толкова ситни родови истории и препратки, които малцина биха видели. Васил Попов, дядото на автора Васил Попов, няма да види нито една от пълните зали на читалища и библиотеки, няма да сложи ръка на рамото на внука си, докато той разказва за него.

Обаче ще бъде там.

В българската съвременна култура често се говори за феномени, което е донякъде умилително и донякъде абсурдно, предвид колко са тесни нейните проявления. Как се събират толкова феномени в нея и какво правят, не бих се наела да обяснявам, но не бих се наела и да употребя думата в тази ситуация, макар че би била доста уместна. Коя дума да избера тогава? Решавам да не е една и ще използвам хиляда.

Васил Руменов Попов, онзи, роденият на 4 март 1990 година в София, прекарва първите години от живота си на ъгъла на бул. Витоша и ул. Петър Парчевич, където през двайсетте години на миналия век се е намирала къщата на Стоян Михайловски. Често обича да споменава този факт, докато минава оттам. Също така често обича югославски рок, да бърше прах и да колекционира издания на „Време разделно“.

Обича срещите с читатели и да обръща внимание на всеки един от тях.

Да слуша историите им. Да пътува. Но още повече обича да се прибира. И нищо че тайната му мечта, докато пишел „Пермафрост“, била да отиде на Антарктида. Все пак да се прибере вкъщи му донесе не по-малко щастие от това да види „гъза на географията“ (негови думи в „Пермафост“, не мои!), който, съвсем между другото, е описал точно така сякаш е бил там предварително. В началото на кариерата си се зарича никога да не пише истории за змейове и самодиви, защото иска да обръща внимание на по-малко популярни същества от фолклора ни.

Две книги по-късно пише роман, в който се разказва за змейове. По време на срещи обещава на читателите, че няма да им издава от сюжета на книгата, но го прави. Освен това поема ангажимент да не говори твърде притеснителни неща, но три минути по-късно вече обяснява за талисмани от човешки части, сватби на починал човек с жив, холера и смърт. Въпреки това, когато го слушате и гледате как говори, ще забележите, че той целият е една усмивка.

Как такъв човек става баща на чудовища, които причинят страдание, ужаси и убийства?

Той ще ви обясни, че пише за страшни неща, за да не се страхува той от тях. Въпреки това все още не е обърнал достатъчно внимание на гръмотевичните бури в планината, за които твърди, че са онова, от което най-много се притеснява. Преди няколко дни беше последният епизод на сериала „Мамник“. Дванайсет седмици малкото черно пиле растеше. Хиляди нови читатели се запознаха с романа. Много други го препрочетоха, препоръчаха или оплюха. Някои развъртяха дребни бизнеси със съмнителен мърч без авторски права и касови бележки.

Междувременно Васил Попов отиде до Южния полюс и се върна. Посети десетки малки градчета и села, откъдето получи детски рисунки на мамници и (отделно) бутилки с вино, което няма да изпие, тъй като има рефлукс. Редактира четвъртата книга от поредицата „Мамник“, готви премиера на физическото издание на „Аждер“ (2 април, 19 часа, City Stage), дава автограф на хиляди книги и се ангажира с гостувания в Пловдив, Пещера, Хасково, Сандански, Перник, Русе, Враца, Ловеч и няколко подкаста, за които все още никой не е чувал (това е шега, подкастове, не ми се обиждайте).

Васил Руменов Попов пренаписва историята на съвременната българска литература,

като разгромява с успехите си всяка една платформа, в която негово произведение излезе. Не съм представител на социологическа агенция, плътно ангажирана с изследване на книжния пазар в България, но вярвам, че е един от двамата най-успешни родни автори към момента. И не, нямам предвид (само) търговски успех. А успехът e всяко населено място, което посети, да оживява като за празник. Успехът да държи живия огън на любовта към четенето по-жив от всякога. И отново – отказвам да използвам думата „феномен“. Но употребих 1310 други вместо нея. Идеята е ясна – хижата гори, а едно момче е измислило пожара и няма намерение да го гаси. И слава богу.

Рене Карабаш: „Напишете книгата, която искате да прочетете“

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.