Дейвид Гилмор – артистът, който изсвири перфектното соло

Честваме 80 години на Дейвид Гилмор – легендата зад Comfortably Numb

Превод от английски: Кристияна Бурдева

Осемдесет години.

Този човек, артист, гений, легенда, който промени лицето и звученето на една от „легендарните“ рок групи, навършва осемдесет. Почти е трудно да се повярва. Създателят на това, което безброй класации нарекоха „най-великото китарно соло в историята“, Дейвид Гилмор, никога не би могъл да си представи, че композира фундаментална тухла във великата стена на музиката от двадесети век. Това е той, перфектното соло, солото от Comfortably Numb. И една от безбройните причини да празнуваме китариста на Pink Floyd, но е такава, която винаги си струва да бъде споменавана. И то с неизбежно вълнение. Когато The Wall на Pink Floyd излезе през 1979 г., това беше събитие от световен мащаб. Седмици наред целият свят говореше за него. Тогава, когато плочите все още се препродаваха под масата, пренасяха се контрабандно или се записваха на касети, предавани от ръка на ръка с трепет. След като се сдобиеш с албума, следваха слушателски сбирки в студентски стаи със заглушена светлина, запалени свещи и спусната игла на грамофона.

Албумът беше мрачно пътуване през още по-мрачния ум на Роджър Уотърс в ролята на разочарованата рокзвезда „Пинк“. С нотка от Сид Барет той минаваше през детски травми, изолация, жестоки британски училища, изневерни съпруги и манипулативни майки. Но имаше и онази епична песен, която обобщаваше травмата и приноса на Дейвид Гилмор – най-очевидния в албума, изграден около рок операта на Уотърс.

Да, говорим за Comfortably Numb.

Песента улавя цялата болка, изразена в албума, и желанието човек да избяга или да се скрие от нея. Comfortably Numb беше написана от Уотърс и Гилмор заедно, но се чувстваше почти готова за соловия проект на китариста. Уотърс написа текста, частично базиран на собствения му опит с успокоителни по време на предишното турне през 1977 г., когато лекар му постави погрешна диагноза за стомашно заболяване и му даде нещо, което го направи „почти изтръпнал“ (comfortably numb – приятно вцепенен).

Уотърс не искаше да включи парчето на Гилмор, защото търсеше признание за целия проект. Двамата често се караха по време на записа: Уотърс предпочиташе по-пълна оркестрова обработка на песента, докато Гилмор се спираше на по-минималистична версия. В крайна сметка обаче крайният резултат обедини и двете им идеи – за щастие.

Две неща впечатляват най-много в албума: китарните сола на Гилмор.

Първото е смятано за едно от най-блестящите някога изпълнявани, докато второто – по-тъмно и бурно – слиза в самия Ад. И двете заемат челни места в множество класации за най-велики китарни сола, като второто често е наричано „перфектното соло“ – и не са далеч от истината.

Живите версии на песента (практически всички) са станали легендарни – главно по една, най-чисто артистична причина: Дейвид Гилмор никога не свири финалното соло по един и същ начин. Всеки път то се превръща в нещо уникално и специално, винаги красиво и трогателно. Въпреки десетилетията на противоречиви отношения Гилмор и Уотърс ни подариха някои от най-епичните парчета. Понякога именно истинските сблъсъци между силни артистични личности раждат чисто възвишени творби. И ето я Comfortably Numb – с характерната китара, която доминира сцената,

вече заслужено в списъка на Rolling Stone с „500-те най-велики песни на всички времена“.

И Уотърс, и Гилмор продължават да я изпълняват на концертите си, макар и по различен начин. Песента остава трагична, красива и въпреки всички тези години – вечна. Още по-драматична е, когато се гледа през призмата на сътрудничество, което показа групата на върха ѝ, преди да се разпадне окончателно в най-обичания ѝ състав.

А днес остава само едно: „Честит рожден ден, Дейв!“.

Благодарим ти – наистина ти благодарим за всичко.

Сид Барет – психеделичният призрак, който никога не напусна Pink Floyd

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.