Някои срещи са не непременно за да сме заедно, а за да се наслаждаваме на това, че сме се намерили изобщо

Преводачите са фини същества. Те държат здраво ръката на смисъла, за да не изгубят красотата на оригинала, докато го превеждат. Забавното е, че всеки от нас е своеобразен преводач на съществуването си, защото от него зависи как ще си преведе това, което животът му поднася. 

Всъщност ние съществуваме на толкова много места едновременно.

Останали сме между кориците на всяка книга, която сме чели, в съзнанията на всички хора, които сме срещнали, и бродим по територията на градовете, които сме посетили.

Може би ще има несъгласни, но писането не е нищо друго освен управляване на мечти, а сантименталните хора сме много жестоки. Затова тук мога да разхвърлям с думите си до разрушение всичко, което откривам за превеждане.

Признавам си, това трябваше да е история за Амстердам. Този град, който красиво облича сезоните по себе си. Тесните сгради с безброй прозорци, контрастни цветове, светлини, плуващи по водата в каналите. Град, препълнен с разхождащи се двойки, които може да оцениш с шестица. Някои от тях препускат с колелата покрай нас и в този миг аз оставам във вечната си пролет.

Без съмнение за хората има различни видове пролет. Моята си ти, седнал на пейка, въздухът около нас има вкус на лалета, а разговорът е единственото, с което се докосваме и доплуваме в дълбините си един в друг.

Нямаме нужда от телата си дори. Ние сме вълни с еднакво темпо на сътворяване и разбиване. Не давим никой друг освен себе си, защото искаме да задържим най-голямата близост, без да се сближаваме повече от необходимото. Виждаме се рядко и винаги е като за първи път. Опитваме се да се забравим, за да се запознаем отново, защото началото ни е толкова красиво, че не искаме да продължаваме по-нататък. 

Взаимният ни превод е опция. Загубваме се по средата, за да започнем отначало. И двамата знаем, че когато всички любови си тръгват, ти ще бъдеш този, който е останал.

Думите ни са прегръдки, патрони, ремонт на душата.

Ние сме странници, изгубени в превода на живота, който среща такива като нас не непременно за да са заедно, а за да се наслаждават на това, че са се намерили изобщо.  

Представям си те до мен в онази вечна пролет в Амстердам. В епоха, когато хората са си ценни само за да спят един с друг, а не да поглъщат прегладнели вижданията за градовете, в които се превръщат, световете, които поместват в себе си и отвъд. Питам се дали можеше да опитаме нещо повече, дали също си бил там с мен, за да вземем негласно решение.

Тогава си мисля, че има милиарди паралелни светове, подобни на дреха, покрита с джобове на времето. Там в тях ние сме разклонили своята същност, разлистили сме се във всички възможни и невъзможни решения, които не сме последвали.

Затова стареем. Част от нашата енергия и сила просто е някъде там. Изоставила ни е със собственото ни разрешение, за да опита това, което съзнанието ни е отхвърлило за действителния живот. Може би се сблъскваме с тези наши отхвърлени образи, последвали най-сладкото, грешното, горчивото или жалкото, в сънищата, спомените, фантазиите си.

Понякога се стряскаш от сънищата си, възбуждаш се от фантазиите си, губиш се в мислите си и не можеш да се познаеш, защото тези образи са по-живи от всичко, което действително оставаме.

 Това, което е в главата ни, държи тялото изправено до края.

Тези, които те превръщат в изгубен и намерен, винаги разполагат с „времеви джоб“ и рано или късно ще се озовеш в неговите граници.

Защото само тези, които те превръщат в хаос, могат да ти помогнат да се подредиш.

Всъщност не знам дали реалността може да преглътне тези думи и силно се надявам да не прочетеш това, защото тогава ще знаеш, че в един от джобовете на времето съзнанието ми е поставило нашите фигурки много близо една до друга. Хубавото е, че изобщо не ме е страх от това, защото ти превеждаш значението на думите ми по-добре, отколкото аз самата. 

Виж още защо единствените излишни думи са тези, които никога не изричаме.