Коя всъщност е обединяващата мисъл, която синхронизира пулса на музиката с този на слушателя

Цветан Игнатовски, Личен архив

Милен Апостолов всъщност е доста познато момче въпреки доста непознатото за мнозина занимание, което си е избрал. Той е от тези личности, които се оказват  приятели на всичките ти приятели, и се чудиш как животът не ви е срещнал толкова много време досега.

От същите общи другари подочухме, че той е дипломиран диригент и без да е шега, дори се занимава успешно с това у нас. Затова в този късен летен ден се настаняваме удобно в част от свободното му време и с нескрито любопитство го караме да ни разходи из всички енергийно-емоционални моменти, които преживява с оркестъра, на който е начело, говорим си за обединяващата мисия, делегирана на диригента, за сакралното свещено чувство, което изпитва, когато твори музика, и за бъдещето на музиката изобщо. Интересно, а?

Колко важен всъщност е диригентът? Имам чувството, че много хора не осъзнават ролята му в оркестъра, затова можеш ли да дефинираш за непросветените в какво се изразяват точно функциите на човека с палката?

Диригентът е обединяващата мисъл, която синхронизира пулса на музиката с този на слушателя. Той превръща мастилени петънца по хартия в совалка, която те изстрелва в необятни галактики, пълни с музикална емоция.

Освен като водач в енергийно-емоционалния процес диригентът ръководи целия процес, посветен на достигането до висшите идеи, заложени в нотите на големите композитори. В този ред на мисли – той свързва не само оркестъра с публиката, но и построява мостове между други епохи и съвременния свят. Появява се една особена “терапия” между човек, излял душата си преди 200 години, и психолога му, тълкуващ неговите мисли два века по-късно. И всичко това е една малка частица от комплексната личност, която трябва да бъде един диригент.

Разкажи ни за тази специална палка. От какво е направена, има ли значение размерът?

Ха-ха, размерът няма значение за успокоението на всички диригенти. С една дума не размерът на палката, а необятността на въображението оказва значение в музикалния дуел. Палката сама по себе си не е нищо повече от парче дърво, фибростъкло и корк за дръжка. Реално погледнато, може да бъде заменена от молив и дори може да бъде съвсем дискредитирана в даден момент – много диригенти дирижират само с ръце. Историята на тази “магическа пръчица” датира много отдавна и цялата й еволюция е с цел по-голямо удобство. В началото диригентите са имали скиптри, с които са тропали по земята, за да отмерват тактовете. С развитието и усложняването на музиката скиптърът се заменя с палка, която като естествено продължение на диригентската ръка служи за по-ярко подчертаване на неговия жест. Аз също се чудя понякога защо няма две палки, след като имаме две ръце, но сигурно е, защото може по погрешка да приземим някой самолет на сцената.

Какви други помощни средства използва диригентът освен нея?

Най-забавният момент в тази професия по мое мнение е, че ние на практика сме си завършили Хогуорстс. Диригентът борави с енергии, както и има палка – магическа пръчка, с която канализира музиката. Уви, има и друг момент, чисто практически, който ни кара да кацаме на земята доста бързо. Как внушаваш на хората идеята си и защо искаш да го направиш. Има хиляди помощни средства, като започнем от сладки думи, през психологически игри и стигнем до въпросната магическа палка. Но най-важното помощно средство според мен, което катализира всички останали и те напътства в наистина сложния процес на пресъздаване на творческата мисъл на някой динозавър като Бетовен, е концепцията и правилно настроената чувствителност.

Всеки музикант ли може да стане диригент? Всъщност какви са основните качества, които трябва да притежава човек, за да практикува тази професия?

По-скоро може ли всеки диригент да стане музикант?

Диригентите на първо място са визионери. Хора със силно изявена идея за това, как трябва да се случват нещата. В един репетиционен процес диригентът става режисьор, актьор, приятел, учител, ментор и признавам – не на последно място, музикант.

Специфични качества и умения в точни пропорции се смесват, за да създадат сплавта, която изгражда човека като диригент. Срещал съм хора без висше музикално образование, които притежават такива качества, разликата е – че те стават диригенти извън музиката и дирижират обстоятелства, фирми, фестивали и прочее.

С какви мисли се изправяш пред оркестъра?

Много зависи от обстоятелствата и от самия оркестър. Обикновено гледам да не са много, защото изгубиш ли се в мислите си, когато се очаква да водиш, то ролята ти става не по-различна от тази на фикус, поставен на диригентски пулт. Винаги се старая да имам ясна идея какво трябва да се случи, как трябва да стане и не на последно място – защо го искам.

Връзка на много високо ниво ще трябва да е твоята с музикантите. Всъщност колко време ти е нужно, за да започнеш да се разбираш с някого само с поглед? Имало ли е случаи, в които това не се е получавало?

Тази връзка е изключително трудно постижима. Понякога отнема години работа с един състав, за да се случи, понякога става просто така, изведнъж. Музикантите не сме чак толкова по-различни от нормалните хора и тук идва субективният фактор – понякога просто хората се харесват, друг път – не си пасват, колкото и старание да има от двете страни. Имам щастието да съм усещал връзката оркестър-диригент въпреки младата си възраст в този бранш и единственото, което мога да кажа, е, че това е емоция, която е неописуема и публиката винаги го усеща. Даже като се замисля, публиката за това идва, за това дуенде, което се получава.

Кои инструменти доминират в оркестровите аранжименти?

Безспорно това са щрайховата група (струнните инструменти). Те са сърцето на симфоничния оркестър и доста често има композиции, писани изцяло за струнен оркестър. Разбира се, това не значи, че другите групи са маловажни. Оркестърът е като един организъм, в който всяка група изпълнява определена функция, а музикантите са клетките, които я карат да функционира и живее пълноценно.

Кой е оркестърът, който мечтаеш да дирижираш?

Оркестърът, който мечтая да дирижирам, е моят собствен. Все още това е дълъг и тежък процес на разработка, но съм твърдо убеден, че това ще стане. Смятам да преосмисля и преразгледам начина, по който функционира оркестърът, и да му вдъхна нов живот, отговарящ на динамиката и гъвкавостта на времето, в което живеем.

Имам огромен респект към цялата многовековна традиция на класическата музика, но мисля, че ако не се предприемат мерки – цялата тази традиция и музика ще се превърне в музеен експонат и ще спре да живее тук и сега въпреки непреходните си ценности и естетика.

А както знаем – революциите често започват именно от нас, младите хора, „творци на своето бъдеще“.

Кое е най-трудното за дирижиране произведение?

Няма трудно или лесно за дирижиране произведение. Колкото повече се задълбаваш в едно произведение, толкова повече изскачат нови и нови задачи за решаване. В действителност има доста технически сложни произведения, но не бих казал, че тази сложност е решаваща.

Да живееш и твориш в България. Има ли такава история?

Разбира се, че има, просто е малко по-драматична и създава доста повече съспенс. Хиляди пъти съм си самоопровергавал теориите, но това, което мога да изведа като нещо наистина излязло от моята практика като композитор и диригент, е, че винаги има някакъв начин, да правиш това, което обичаш. Трябва да има хора до теб, които да те подкрепят, не може да си сам. Аз имам щастието да съм намерил прекрасни и наистина уникални близки, които ме пошляпват зад врата, когато се омърлуша. Начин има – особено ако всички за сплотени в това, което правят.

Кое е твоето най-запомнящо се появяване на сцената?

Първият ми концерт с оркестър. Бях втори курс в Академията, звъннаха ми инцидентно, без да беше планирано в програмата – трябваше да си разделя концерта с една колега диригент. Точно тогава се бях разболял доста, но помня, че толкова се притесних, че след концерта и последното зрънце грип в мен се беше изпарило. Тогава осъзнах с какво реално съм тръгнал да се занимавам, и беше уникално. Бях обиколил няколко пъти Слънчевата система и бях кацнал пак в залата благодарение на тази музика.

Когато не си на сцената, каква музика слушаш? С какво си почива музикалният ти слух?

С риск да прозвуча грубо, когато искам да си почивам, предпочитам да го правя с тишина или в най-лошия случай щурци, вълни, вятър и всички производни.

Единственият проблем е, че чувам музика навсякъде и във всичко, така че много рядко наистина оставам на тихо. Може би само когато ми е тъжно. Относно стиловете гледам да не се ограничавам, във всичко откривам и преоткривам разни послания. Има стилове, в които наистина няма много какво да се намери, но пък може и още да не съм успял, все пак имам цялото време на света, за да си намеря нещо и в тях.

Пишеш ли музика? Каква?

Това е въпрос – отговор. Аз не мога да не пиша музика. Реално тя ме кара да я пиша. През целия си живот съм имал стремежа да създавам и когато се запознах с музиката, знаех, че това ще бъде моето Нещо. С гордост мога да кажа, че в главата ми постоянно звучи нещо, нещо ново – моята си музика. Пиша доста приложна музика за танцови спектакли, пиеси, филми, игри, но това в никакъв случай не значи, че не влагам себе си в нея.

Какъв е процесът по композирането на едно произведение?

Никога един и същ. Понякога чувам музиката на някой човек и му я “крада” – залагайки я в някоя композиция. Друг път има нещо силно напиращо в мен, което изразявам в ноти, но обикновено винаги композирам произведението първо в главата си и го чакам да се излюпи на нотния лист след време. Докато си ходя по улиците, ми хрумват идеи кое как може да се подобри или да се добави нещо ново. Реално погледнато, светът е пълен с музика и стига да сме си настроили честотите на приемниците правилно – можем да я чуем. Това правя и аз. Тук искам да спомена един прекрасен цитат, който чух на една лекция на един холандски композитор: “Какво сме ние композиторите – обикновени хора, които карат въздуха да трепти по определен начин.” Прекрасно описание на професията и на целия композиционен процес.

Кои са допирните точки между композирането и дирижирането?

Композиторът и диригентът са две абсолютно различни личности. Единият е интроверт, изказващ света и себе си в рамките на пет линии, а другият е екстроверт, изтръгващ всяка капка заложена емоционалност и предаващ я на публиката. Колкото и да са различни, обаче има допирни точки, та дори и плюсове да си и композитор, и диригент. И двете личности трябва да имат послание, което да предадат на своите колеги и публика. Изкуство, лишено от послание, е изкуство, лишено от смисъл. Това не значи, че винаги трябва да се търси под вола теле – понякога нещата са много простички, но това не ги прави по-малко гениални. Когато си диригент и композитор, можеш много по-лесно да проникнеш в нотния текст на друг композитор, да изпиташ емоциите, които той е изпитвал, и да чуеш по-ясно въпросите, които си е задавал. Когато си композитор и диригент, от друга страна, можеш да стъпиш на тези въпроси, на изключителното майсторство на класическите композитори и по-лесно да продължиш тази традиция, търсейки нови форми на изказ. Повярвайте, чувството да замахнеш с палката и да чуеш първите четири такта на симфонията си е нещо, за което още няма измислена дума.

Къде е бъдещето на музиката според теб?

Бъдещето на музиката е в ръцете на всеки един човек, музикант или просто слушател.

Има ли някой, който те вдъхнови да станеш диригент?

Това с дирижирането стана доста спонтанно и беше процес, който дойде изключително от мен. Впоследствие моите учители ми открехнаха портите на този занаят, амбицирайки ме да се стремя към абсолютното, защото това му е хубавото, винаги можеш да си се стремиш към него и няма да изпаднеш в ситуацията „стигнах и сега какво?“. Те ми показаха накъде да вървя и оттук нататък е моя отговорността да го правя.

Кои са диригентите, които с днешна дата си струва да знаем? Абе с други думи кои са най-вещите в занаята?

Факт е за съжаление, че почти всички от големите диригенти на 20-и век вече не са сред нас, за да ни радват с легендарните си трактовки на класиката. Но това не значи, че няма талантливи хора. Появяват се навсякъде, ненадейно и представят наистина впечатляващи концепции. За да запазя доза мистика, съветвам всички читатели да намерят сами това, което им харесва, да открият любимия си диригент. Това е много личен процес, който, случи ли се, оставя наистина дълбока следа.

Раждат ли се и в наши дни гениални хора като Моцарт, Бах… и къде да ги търсим?

Не. В днешно време не се раждат такива хора, защото това не е тяхното време. Даже би било нередно да се раждат такива хора, защото няма да бъдат приети, нашият свят, макар и споделящ в голяма степен същите проблеми, се е променил за добро или лошо и хората трябва да търсят нова и различна генерация от композитори, диригенти и инструменталисти.

Какви хобита имат диригентите?

Най-разнообразни! Не мисля, че има общ стандарт за хоби на диригент освен изключително професионално да са се научили да копират и подвързват ноти в един момент, ха-ха. Сериозно по темата – обикновено е нещо, доста по-различно от музика и често даже не е свързано с изкуство. Проблемът е, че когато си в процес на репетиция или разучаване на произведение, основно “хоби” в свободното ти време се превръща качественият сън.

Кое е най-хубавото, което един диригент може да чуе за себе си?

Десетте секунди пауза след края на произведението, в които публиката не може да започне да ръкопляска, защото още не се е върнала на земята.

Как би дирижирал живота си?

Мисля, че още не съм станал достатъчно добър, за да се справя с тази композиция.

ЛИСА И ВАЛЬО – ДВАМА ХУДОЖНИЦИ И ЕДИН БЯЛ ЗАЕК