Дъждът насред лято е като обаждане от шефа в неделя сутрин

Гледам те. Седиш и пушиш на бавни глътки живота ни. Гледаме през прозореца как морето се разбива в скалите долу. Чува се яростният му вой. Вятърът свисти в пролуките на прозорците и бучи като разгневен пленник. Гледам те и се чудя колко години открадна от живота ми? Колко години откраднах аз от твоя живот. Мисля за страховете ни – сбъднати или несбъднати. За мечтите ни – сбъднати или несбъднати. Гледам те как отпиваш на бавни глътки остатъка от лятото ни и се чудя: какво ли ще стане с остатъка от живота ни? И на 65 години ли ще гледаме през някой прозорец как морето отнася отломките на съдбата ни – такава, каквото е трябвало да бъде?

С хората, с които сме най-близки, избягваме да говорим. По-лесно е с непознатия във влака или с бармана в петък вечер. Неслучайно от това все пак печелят милиони психолозите в Америка.

Дъждът е един такъв… знаете. Предизвика те да мислиш. Не знам защо. Дали е някаква магия в стичащите по стъклото капки? Дали защото като деца използвахме мокрите прозорци, за да оставим следа подир себе си, и тогава това ни беше достатъчно? Просто да видим името си, изписано върху мокрия прозорец. И нещо може би майтапчийско, някое и друго слънце или лице. А сега гледаме през същите тези мокри прозорци и се чудим: какво оставяме след себе си? Това, което сме трупали като малки, самобитни Плюшкиновци, може да бъде отнесено с един прилив на морето. Толкова е нищожно. Да нарисуваме името си върху прозореца – вече не ни стига.

Знам само, че когато вали през август, е просто нечестно. Много. Гадно е. Чувстваме се така, сякаш някой краде от нашето лято. То е тук за толкова малко и всеки откраднат ден ни се вижда истинско престъпление срещу личността.

Такова, каквото трябва да е записано в Хартата за защита на човешките права. Лятото е нашата отпуска… дори когато не сме в отпуска.

 Дори да сме в офиса, дори да се потим над поредния отчет, дори да сме в поредната скучна, натоварваща среща, по време на която си се представяме с бира в ръка на плажа, дори да не можем да мръднем по-далеч от езерото Панчарево за седмици наред. Вечерите, в които се прибираме пеша у дома. Вечерите, в които можем да видим как слънцето залязва, без да бързаме за автобуса. Без да се загръщаме в тежките си, топли дрехи. Вечерите, в които не просто вървим, а се разхождаме. В които можем да бъдем сами със себе си и в които сякаш всичко е лесно. Всичко може да се преодолее. Всичко може да се преживее.

Август е почивка.  Почивка от тревогите за безкрайните кредити, за безкрайните сметки, за липсата на пари (или пък твърде многото пари, кой знае), от притесненията за  неуспешните връзки, за разочарованите родители, за гневните деца. Всичко тече някак бавно. Някак неусетно. Някак лежерно. Не мислим и не чувстваме. Когато завали през август, знаеш обаче… краят е близо. Всеки ден, в който лошото време по арогантен начин, безцеремонно и без прошка ни напомня този жесток факт – е откраднат от почивката ни ден.  Като обаждане от шефа за спешна среща в неделя сутринта, когато тъкмо си сложил чиния с палачинки на масата до дивана и си пуснал любимия сериал.

„Даааа, свършва хубавото, животът чука отново на вратата ти“, сякаш ни казва дъждът, който трополи по прозореца, от който виждаме морето.

След дъжда през август всичко изсъхва бързо. Само след час-два няма и следа. Отново улиците кипят от живот, заведенията са пълни със забавляващи се хора, а като от друг живот изглеждат размислите, които някак, уж без да искат, ни завладяват, когато облаците се сгъстят.

Не обичаме бурите да крадат от лятото ни – то е толкова кратко и така бързо си отива. Тогава защо позволяваме тежките като мараня в 12 часа работни проблеми, противни шефове, ужасни колеги или неверни приятели да крадат от живота ни? Докога можем да ходим на място, което мразим?  Докога можем сутрин да се разминаваме с хора, които не са „от нашата порода“, докато представата ни за това, което трябва да е, се разминава с това, което е? Да преглъщаме, да правим компромиси, да търпим.

Не понасяме някой да краде от лятото ни. Но защо тогава понасяме някой да краде цели години от живота ни?

Прочети още: Дъжд вали, а в тълпата – ти