"Човек може да пътува надалеч, ала сърцето му невинаги бърза да го последва"

Много приятели заминаха за дълго време в чужбина. Тази книга дойде при мен в дни на безгрижни кратки пътувания из страната и предстоящи дълги пътешествия зад граница. Книгата срещна всички драми и болки на хората, които се втурнаха да се търсят в чужбина. Между всички задгранични трусове и щастливи емоции за бъдещето намерих време, в което да притихна с четиво на скута. „Пътят към дома“ на британската писателка Роуз Тримейн ме срещна с едни от най-магнетичните първи страници. Нежност, тишина, спокойствие, чувство за скрита тревожност, меланхолия, вълнение. Всичко това в няколко персонажа и един автобус.

Романът проследява живота на Лев, който се опитва да избяга от нещо. Не точно от себе си. Не съвсем от проблемите. От самотата? От безпаричието? От живота изобщо? Опаковал всичките си притежания, нарамил раница с колебливи мечти и желания за по-добър живот, мъжът поема към нощните светлини на Лондон, където ще падне безсилен в сигурната и ласкава прегръдка на по-добрия живот. Всъщност вероятно всяка безпътна душа, устремила се към непознати земи, има подобни очаквания от чуждата страна. Повечето филми и книги не помагат да изградим реалната представа за трудния живот извън страната. Тази история е от онези, които оставят рани, от които боли. От онези, чиято красота на думите неспирно стиска ръката на литературната меланхолия, създавайки в страниците си втори дом за всеки читател.

Аз обаче искам да ги накарам да погледнат в посока, накъдето не им се ще да обръщат очи – към тъмната си страна, защото тъмна страна съществува и тя понякога си е чисто черна, има я във всички нас.

„Пътят към дома“ понякога е дълъг и заобиколен. Лев трябва да раздава брошури до припадък, да се удря челно с непознатия английски език, да се труди усърдно в кухнята на ресторант, да събира по кожата си жаркото слънце на полята, да гладува, да остане без пари, да разочарова близките си, да стане жертва на безмилостната тъга по дома, да остави една жена да разбие сърцето му, да изпие много водка… за да разбере простата истина, че щастието е някъде вътре. То не е място и не е география. То е състояние на духа. И ако щастието вътре е счупено, нито една имагинерна представа за далечния свят няма да успее да залепи пукнатините и да бъде цяр.

Отваряй си очите на четири, приятел. Ще видиш в какъв безумен свят живееш.

„Пътят към дома“ е важна книга. Не е „плажно четиво“ или „книга за дъждовно време“. Не е „роман, който да прочетем преди дълго пътуване“. Тя е книга-любов. А за любовта няма подходящо място и време, нали така беше? Трябва да се изживее веднага.

Пътят към дома е дълъг и сюжети дебнат отвсякъде.