Ясмин Манделли: „Вълнува ме линията между видимото и скритото“

Разбери какво е усещането да преведеш въображението на езика на реалността

Ясмин Манделли изглежда като слязла от страниците на Vogue

but there is a lot more than what meets the eye here. Тя е сред откровено забележителните сценографи и костюмографи в съвременния български театър, създавайки визуалния облик и език, с които всяка постановка накрая придобива плът, а благодарение на актьорите – и кръв. Срещаме Ясмин между премиерите на двата ѝ най-нови спектакъла, за да разберем как от модата попада в театъра и как въображението ѝ превръща всяко сценично пространство в живо поле за експеримент и въздействие.

Професионалният ти път преминава през мода и визуални изкуства преди сценографията. Как тази комбинация от преживявания влияе върху начина, по който създаваш театралното пространство днес?

Започнах да се занимавам с мода в ранна възраст, още на 14 години работех професионално с модни агенции. Срещите ми с фотографи, стилисти, сет дизайнери, гримьори и фризьори в България и Италия

оформиха рано визуалното ми мислене и способността да влизам в концепции

и образи, да ги усещам отвътре навън. Години по-късно този опит намери своето логично продължение в сценичния дизайн, където фокусът се разшири отвъд персонажа, към пространството, средата и по-сложни тематични пластове.

Кога настъпи онзи АХА! момент за теб, когато осъзна, че не искаш просто да си зрител в театъра, а да си част от създаването му?

Първоначално интересът ми беше насочен към дизайна в киното. След първото ми следване в хуманитарна специалност в Милано и модни ангажименти, на 21 години, осъзнах, че екранният дизайн ми дава по-плътно пространство за мислене и изразяване. Израснала в семейство на художници и модни професионалисти,

възприемах света през образи, светлина и материали,

което някак естествено ме доведе до сценичния и екранния дизайн в НАТФИЗ, а пък изненадващо фокусът ми се измести основно към театъра и така и до днес десет години по-късно.

Когато започваш работа по нов спектакъл, кое идва първо: образ, материал, концепция, пространство, костюми? Как се ражда първата визуална идея?

Първата визуална идея обикновено се появява като усещане – от срещата между текста, темата и разговора с режисьора. Понякога това е образ, друг път материал или цвят, но винаги е импулс, който носи ритъма на спектакъла.

Как се променя подходът ти, когато работиш по драматичен спектакъл, срещу куклено театрално представление или мюзикъл?

В драматичния театър се припознавам в мисълта на сценографа Адолф Апия:

„Сцената не трябва да илюстрира текста, а да създава условия за неговото преживяване“.

Това е отправна точка и за моя подход – сцената като активно условие за смисъл, а не като илюстрация. В кукления театър пък всичко започва там, където материалът поема дъх и неживото става живо.

Сценографията може да бъде незабележима подкрепа на действието или силно заявено произведение. Какво според теб прави една сценография „успешна“ – дискретността или смелата намеса?

Успешната сценография и костюми не се измерват нито с дискретност, нито със смелост, а с точност. Понякога най-силната намеса е почти незабележима, друг път спектакълът изисква по-категорично визуално присъствие.

Важното е визията да не доминира над действието,

но и да не се страхува да поеме отговорност, когато това е необходимо. Успешната сценография знае кога да отстъпи и кога да застане в центъра на вниманието.

Колко важни са текстурите, материалите и физическите обеми в ерата на дигитални визуализации и 3D проекти? Може ли дигиталното да замени „материалното“ в театъра?

Дигиталното е добър инструмент за проектиране, мислене и комуникиране, но

театърът остава по своята природа живо, телесно изкуство.

Материалът притежава тежест, съпротивление, сензитивност и памет, измерения, които дигиталното не може напълно да възпроизведе.

Театърът често коментира реалността, но сценографията може да бъде социална метафора сама по себе си. Кои са темите или посланията, които се стремиш да предаваш чрез визуалния си стил?

Вълнува ме линията между видимото и скритото, онези пластове, които не са на показ, но определят смисъла.

Често пространството подсказва повече с това, което премълчава,

отколкото с това, което показва. Визията за мен не обяснява, а създава условия зрителят да разпознае собствените си въпроси, без да му предлага готови отговори. Независимо от формата визуалното за мен не подкрепя разказа, а съществува в постоянен диалог с него.

Как адаптираш визуалния си език към различните театри и контексти в България – от държавни до алтернативни сцени, с различни публики, естетики и най-вече бюджети?

Работя с принципа на адаптивност, търся образи и материали, които могат да функционират силно в различни мащаби.

Независимо дали става дума за държавна сцена или алтернативно пространство,

за мен е важно сценографията да бъде концептуално ясна, функционална и честна спрямо условията, в които се създава.

С кой реализиран проект се гордееш най-много до момента и защо?

Трудно ми е да посоча един-единствен проект, защото всеки е свързан с конкретен контекст, творчески екип и етап от развитието ми. Най-ценни за мен остават онези реализации, в които въпреки трудностите е имало истинско съвпадение между режисьорската мисъл и визуалната концепция,

когато сценографията не е просто решение, а необходимост.

Именно в тези проекти усещам най-силно смисъла на работата си. В тази връзка от много успешните проекти би бил „Анна непоправимата“ в Топлоцентрала с реж. Надя Панчева, която САБ оцениха с номинация за „Икар“ за сценография през 2025 г. А други проекти от изминалата 2025 г. могат да бъдат гледани в репертоара на ДКТ „Иван Радоев“ – „Джон и Джо“ с режисьор Цвети Пеняшки, Театър 199 – „Последната нощ на Сократ“ с реж. Съни Сънински, Театър София – „Херкулес срещу Авгий“ с реж. Антон Угринов, в Куклен театър Пловдив „Пук“ с реж. Димитър Стефанов и „Иванов“ с реж. Стилиян Петров в театър „Възраждане“.

Какво те вдъхновява днес и има ли проект или идея, която мечтаеш да реализираш без ограничение от време, място или бюджет?

Днес ме вдъхновяват самите процеси, срещите, диалогът,

възможността да мисля пространството като живо поле за експеримент.

Разбира се, защо пък да не си помечтая за проект без ограничения във времето за изпълнение и бюджета.

The Local: Александър Лазарков

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.