Или как от бог зад волана се превръщаш в кръгъл идиот

Ние всички сме богове. Скрити зад стените на автомобилите ни. Ние сме богове. Важни хора, въртящи волана, превключващи с една ръка от трета на четвърта с майсторство и самочувствие, сякаш сме Кими Райконен, а „Цариградско” пред нас е писта в Монако. Надуваме музика, припяваме си силно, с вдигнати нагоре прозорци, с чувството, че сме недосегаеми, че сме нещо повече, че светът е наш. Чувството е невероятно, нали? Свободата да определяме сами времето си на тръгване и прибиране. Свободата да изпреварваме бързо онези бавно дундуркащи се автобуси, с натъпкани вътре хора, с отчаяни погледи, уморен и смазани от жегата вътре. Или студа. Според сезона. И все пак спираме се всички на един и същ светофар. Точно там погледите ни се преплитат. И после се изместват, нали? Защото някак си – не ни е удобно да ги зяпаме. Изглеждаме така величествени зад вратите на току-що измитата ни от калния дъжд кола. Ние ще се приберем по-рано от вас, знаете ли? Ей сега ще си включим телевизора, ще си сипем бирата и ще хванем началото на „ВИП Брадър“, а вие ще го изпуснете. Е, така е… sorryyyy… както е казал Джъстин Бийбър.

Там някъде по пътя за дома подминаваме поредните остатъци от поредната страшна катастрофа, за която ще научим от новините довечера. По пътя се виждат стъкла, счупен стоп, изхвръкнали ламарини, паднал калник… и, не дай се боже, нещо безформено, покрито с найлон. Тюхкащи се хора наоколо. Кръв. Въздушна възглавница. Брутално, нали? Е, така е. Но ние сме по-велики от това.

Пускаме мигача и с въздишка подминаваме историята на един доскоро нормален живот, който вече никога няма да е нормален.

Казваме си: „Е, на мен това няма да ми се случи!” или „Кой им дава книжки на тези?”, или пък „Така е… като карат като луди!”. Банално  е да го кажем. Но все пак ще го кажем. Никой не е застрахован. И сега, когато лятото свърши, улиците са отново натоварени, а децата пресичат навсякъде, за да отидат я на детска градина, я на училище – трябва да си го набием най-сетне в главите.

Ние не сме никакви богове. Колата не е някакво невероятно защитно устройство, което ни затваря в една непробиваема капсула. Ние сме едни жалки простосмъртни, крехки сме като пеперудата, която се е размазала преди малко на стъклото ни.

Животът ни се крепи на един безгрешен завой. На едно отнето предимство. На едни 20 км в повече. Да, на толкова.

Нищо няма да се случи, ако закъснееш с 10 минути за работа. Светофарът ще светне отново зелено. И отново. И отново. И отново. Една секунда по-бързо няма да промени живота ти. Няма да те накара да се чувстваш по-добре. Натискането на педала за газта не действа успокояващо. Нито ще разреши нерешимите ти проблеми.

Нямаш представа как за по-малко от пет секунди животът ти може да се промени завинаги. И не само твоят.

Ето я и сухата статистика:
От 1 януари 2011 г. до 30 юни 2016 г., т.е. за 5,5 години са загинали 156 деца, а 5937 са били ранени. 

Всяка година една класна стая остава празна. И това не са просто цифри. Това са животи. Загубени животи. Зад всяко едно число се крие цяла една вселена.

Наричат го „войната по пътищата”. И като всяка безумна, глупава война – в нея са въвлечени десетки, стотици хора, които нямат вина.

Да, наистина е невероятно чувството да натовариш багажа, да включиш на четвърта, да увеличиш музиката и да поемаш по ширещия се пред теб. Всички сме гледали онези невероятни снимки на жени, с размятащи се коси, слънцето блести в очилата им, гюрукът е свален до долу, до нея се усмихва красив мъж с набола брада, зад тях се подава палатка, те се гледат един друг, пътят пред тях е гладък и чист – абе, рай! Но не е така в 90% от истинския живот.

И ако има наистина приятно шофиране, такова, каквото може наистина да те накара да се чувстваш бог – и да си такъв наистина, – това е скучното шофиране. Онова, дето спазва правилата. Онова, дето дава мигачи и спира на пешеходни пътеки. Онова, дето кара с 50 км в града (ужасно, нали?). Онова, което спасява животи.

На теб ти се живее. Както и на всички останали на пътя.