На 500 метра в небето с Димитър Караниколов
Непрофесионален фотограф/професионален приключенец
Пламена Коева (отварящ кадър)
Превръщаме редакцията в една от спирките на енергичния архитект/визуализатор/фотограф (аматьор, по негово настояване) /пътешественик Димитър Караниколов. Познаваш го от онези снимки от птичи поглед на български местности, които наредиха въпросителни в главата ти защо не обикаляш повече из родното диво и красиво.
Винаги в движение и винаги на лов – за кадри, за винтидж мебели, за труднопроходими пътища, водещи до хора, които не се срещат всеки ден. Ние пък считаме него за находка. Той е същинско зарядно за вдъхновение, а своите собствени батерии зарежда, докато обикаля света. Излизаме отвъд 12-те кадъра на неговото лято и местим фокуса върху предишните, върху рисковете на професията и хобитата и живота, встрани от отъпканата пътека.
Опитахме се да проследим по снимките къде обикаляш през лятото. Разкажи ни повече за полета над гори и плажове, с който спечели овациите на хиляди хора и особено нашите.
Целия август бях тук-там – Беглика, Кара дере, Беглик Таш, Велека, някъде между Варвара и Царево. След снимките на Беглика се появиха много възклицания, това наистина ли е България.
Да, България е, но от един ъгъл, от който не се виждат фасовете по плажа, излишните постройки и всичко родно, което дразни окото.
В края на лятото се озовах на Белинташ. Нямах конкретен план, трябваше да снимам един хотел на морето за един приятел. Тогава Иво Данчев от National Geographic ме помоли да снимам парк „Червената стена“ над Асеновград. В момента се прави предложение да се обедини местността в биосферен парк, включващ всички природни и културни забележителности, така че ни трябваше снимков материал от Родопите. Направихме едно триминутно видео, въпреки че нямаше лъч хубава светлина, но компенсирахме с Photoshop.
Мислиш ли, че подхранваш патриотизма със снимките си?
Сега почнах да пиша в един форум, в който нивото е доста ниско. Всякакви хора публикуват и можеш да се натъкнеш например на мушкато, снимано с телефон. По-стойностните неща като композиция и цвят не се оценяват. Там най-популярни са снимки на малки момиченца с носии и замъкът в Равадиново. Решил съм да направя един колаж на замъка върху полета от лавандула, посредата едно момиченце с народна носия. Една вълна залива всичко това, огряно от слънцето, луната и два влюбени лебеда. Всичко любимо на аудиторията в едно, ха-ха. Това в кръга на шегата, разбира се, но реално бих го направил, за да кажа нещо с това. Моето лято в 12 кадъра се приема доста добре и хората вдигат палец, че първо трябва да се обиколи родината, а после Малдивите и Бали… Криворазбран патриотизъм в нета, колкото искаш.
По-старите ти кадри са само с фотоапарат наземно, а сега вече гледаш на нещата отвисоко. Има ли някаква препратка към погледа ти над живота?
Ха-ха. Не, по-скоро кадрите от високо са много архитектурни. Приличат ми на проекция, на мастърплан, предполагам е свързано с това, което съм учил. Но не съм се отказал да снимам с камера от земята, просто това е нова перспектива, която, предполагам, също ще ми омръзне. Постоянно излизат нови технологични възможности, трябва всичко да се опита.
Отметнал си дестинации като Исландия, Монголия, Перу, Йордания, Сингапур, Борнео, Китай, Индонезия, Мароко и още много, но тези са по-емблематични. Как ги избра?
Аз съм от поколение, което не е пътувало много навремето, и това ми беше комплекс. Отидох да живея в Лондон – там е едно от летищата с най-много и най-евтини дестинации. По това време работех фриланс и имах възможност да наваксам с пътуването. Винаги съм мечтал да отида в Перу, в Япония и Исландия и съответно това бяха едни от първите места, които избрах. Винаги имах букнат билет за някъде и даже си спомням култовите до Стокхолм за 8 паунда, до Милано за 12 паунда. После се оказва, че трябва да си вземеш такси за 80, но това е друга тема.
Една от драмите с пътуването е, че трескаво се опитваме да запечатаме в кадър всичко, което ни впечатлява, но често не успяваме да пресъздадем красотата. Има ли неща обаче, които се виждат по-добре през обектива?
Често, докато пътуваш и искаш да заснемеш всичко по най-добрия начин, забравяш да гледаш през собствените си очи. Преди няколко години направих обиколка из Перу за няколко седмици. Обиколих всякакви чудни места без предварително определена посока. Последния ден по пътя за летището ми откраднаха апарата и в момента нямам нито една снимка от там. Приех го като вид наказание, че през цялото време гледах този свят през визьора. Тогава си дадох сметка, че трябва да има баланс.
Човек трябва да присъства със себе си на местата и моментите, а не само да се опитва да ги заснеме, защото така преживяването се осакатява.
От друга страна ретуш инструментите ти дават възможност да гримираш кадрите и да ги направиш да изглеждат много по-добре. Моята работа е да правя архитектурни визуалиции, нещо като виртуални снимки на бъдещи сгради. Един вид реклама в архитектурата. Там нещата се правят с много обработка, защото целят да постигнат уау ефект. Това е широко приложимо и във фотографията. Всъщност дронската перспектива е една от тези, през които гледките са много по-впечатляващи. Истината е, че всичко изглежда по-добре от горе.
И като заговорихме за ретуш и гримиране на кадрите, какво ще кажеш за Инстаграм и артистите там?
Инстаграм се появи, за да бъде личен фийд за ежедневни истории. После професионалните фотографи откриха, че това е страхотен канал за промотиране, и започнаха да постват професионални снимки, което въобще не е идеята. Първоначално публикувах само снимки, правени с телефон, но после всички започнаха да качват супер добре обработени снимки и играта се промени. Загуби се първоначалната концепция за небрежен лайв фийд.
Иначе за Инстаграм най-важното нещо е фийдът ти да е хомогенен. Да имаш една тема, една гама. Моят е тотално хаотичен, има снимки с дрон, с 360 камера, с телефон, сега искам да започна да снимам с филм. Нямам и тема. Обичам да снимам и природа, и хора, и абстрактни неща, което не е успешна рецепта за Инстаграм. И все пак е интересна среда, защото там всичко е пъстро, има всякакви хора. Няма такова значение в колко постваш, защото снимките ти достигат до тотално различни часови зони.
Накъде те дърпа музата в момента?
Доста ми се промени фокусът откакто започнах да снимам досега. Избирах места, които тогава ми се струваха интересни. Например смятах, че е супер да снимаш синята лагуна в Йордания, а всъщност всички ходят да снимат синята лагуна в Йордания, но никой не е снимал затънтени махали в Родопите (сърбят ни пръстите да разкажем любопитната история покрай тази локация, но ще те държим под напрежение още малко, бел. ред.). По-скоро в момента са ми интересни спотове, на които никой не е бил. Сега осъзнавам, че ако снимам места от България, които никой не е снимал досега, те ще бъдат много по-интересни и за хора отвън.
Но това за мен е хоби, което го прави много освобождаващо. Аз не съм професионален фотограф и мога да снимам каквото си поискам. И понеже не си изкарвам хляба от това, няма напрежение да правя неща, които непременно трябва да се харесат на клиента. За мен това е истинската почивка и забавление.
Бягаш от образа на професионален фотограф, но архитектурата вече е изцяло твоят воден басейн, в който плуваш в дълбоки води.
Завършил съм архитектура във ВИАС, последвано от специализация в Ротердам. После пък правих компютърни игри известно време. Върнах се в България, след което заминах за Лондон. Работих в едно известно студио определено време. Когато дойде време за годишното оценяване, ми начертаха година по година как ще се развие кариерата ми там. Сякаш животът ми беше решен и аз трябваше да го изживея. Това ме побърква, затова избягах от Англия. Прекалено повтаряемо е всичко, което ти се случва там, сякаш си в някаква матрица. В България животът е много по-разнообразен. Има страхотна природа, лесно е да се измъкнеш от града.
Дотогава не се бях занимавал сериозно с визуализации. Интересно е, понеже тези проекти са много кратки, около 2 – 3 седмици, и в момента, в който предадеш рендерите, стискате си ръцете и продължавате нататък. Бърз метаболизъм. Може да е натоварващо заради постоянното гонене на крайни срокове. Но пък е и много разнообразно – една седмица работим по разширение на Хийтроу, после една седмица по градоустройство в Дубай, следва интериорен проект в Ню Йорк и т.н. Нишата е много специфична, понеже ни дават изключително общи насоки как трябва да изглеждат нещата, защото се намираме в много ранен концептуален стадий на проекта. Измисляме детайли, цветове, текстури. Създаваме по-скоро визия, която говори за атмосфера, а атмосферата трябва да има уау ефект и да спечели инвеститора. За мен до голяма степен това е виртуална фотография.
Едно от нещата, с които много хора те забелязаха, е лофт 9б…
Да…Беше във Vogue, къде ли не,но въобще не очаквах, че ще бъде толкова публикуван. Имал съм интересни предложения за снимки. Бяха ми предлагали да правим една вечеря за 18 човека, при което им отговорих, че снимките най-вероятно са ги заблудили, защото пространството далеч не е толкова голямо. Скоро за първи път го пуснах в Airbnb. Гостуваха ми някакви руски лелки, след които си го намерих много по-чист, отколкото им го дадох. Бяха ми оставили даже цветя тук-таме.
Това, което аз правя, е да работя по чужди проекти. Когато се върнах в България, исках да направя нещо свое. Тогава имаше един герой от „Столичани в повече“, който беше фотограф в Австралия. В един епизод баща му му беше казал: „И какво, след 7 години в Австралия се върна с една камера?“. Еми, аз се върнах и без една камера, откраднаха ми я. Ха-ха. Попаднах на една обява, отидох да видя пространството и не се поколебах. Нямах абсолютно никакви пари. Изтеглих заем и малко хазартно си го купих. Мислех си, че този ремонт ще отнеме максимум 6 месеца, а той отне 3 години. Пространството беше много криво и не можеше да купим просто някакви мебели от Ikea, единствената ни опция беше custom дизайнът.
Този апартамент беше архитектурен експеримент. Направих го, защото исках да направя нещо за себе си, да се изкефя.
Всъщност се оказа не много практичен, паднах от стълбата веднъж, няма парапет. Ха-ха. Банята е като бетонен бункер. Вратата е 250 кг, не се отваря много лесно. Просто по онова време този модел беше много популярен, но според мен към днешна дата е остарял. Ако сега го правя, бих направил много неща различно.
И ходи на лов за антики?
Да, всичко е поръчвано отнякъде, търсихме и винтидж мебели, които след това се реконструираха. Оказа се, че за този стил има всичко, но не и гардероби и се наложи да си го направим сами. Отне ни около 8 месеца, правихме отливки, пробвахме как стои с патина, ходихме до складове в Плевен да търсим подходяща кожа, наехме на обущари да шият дръжките. Създадохме технология и матрица за нещо, което никога не беше правено, и след като вече имахме това ноу-хау, решихме, че можем да се опитаме и да произвеждаме. Така си направихме собствен бранд гардероби Loftcase. Засега хората,като чуят каква е цената,се отказват. Но това не е нещо, което можеш да си купиш онлайн. Никой не би си купил гардероб, който струва, да речем, 4000 паунда, по интернет. Целта е да го пипнеш, да го усетиш, да видиш детайлите.
Какво правиш, когато не правиш уау неща?
Животът ми тече много хаотично. Постоянно приемам различни ангажименти, не мога да отказвам. И всъщност пътуванията и снимането са ми почивката. От този трип, който направих с Тим в Монголия, много ми се промени идеята за места, които ме изкушават да ги посетя. Вече не ми се ходи на лъскави и удобни дестинации. Блазни ме идеята за труднодостъпните локации, на които никой не е стъпвал. Искам другия април да ходя в Етиопия да снимам скални църкви, религиозни шествия – безбожно красиво е. Те са православни християни също. Има друга възможност да ходя и в Сибир, но това е под въпрос. Там е минус 60, взимат ти европейските дрешки и ти дават някакви кожи, само с тях можеш да оцелееш. Ще видим как се снима с дрон при тези температури. Доста е екстремно, не знам какво ще се случи.
Със сигурност всяко място ти е дало по нещо. Какво откриваш за себе си по тези места?
Определено дивотията повече ме влече. И все пак не мога да си представя да отида на Кара дере за 2 месеца. Обичам да съм на палатка, но също така обичам и да съм в хубав хотел. Миксът е моето нещо.
Местата в третия свят супер много ме зареждат, но от там повече взимаш, отколкото даваш. Хората са страшно радушни – отиваш, започват да те черпят, а ти ги караш да позират. Само взимаш, взимаш, а не им даваш достатъчно.
Сякаш ги обираш. Затова носим Полароид апарати, които изкарват снимката веднага, и им я оставяме – да си я имат за спомен. Монголия надмина очакванията ми, аз дори не знаех какво точно да очаквам. Ходихме в някакви долини, в които никога не беше стъпвал западен човек. Открихме семейство, което не беше виждало странични хора. Бяха мернали само някаква група алпинисти преди около 2 години и това е единствената им връзка с външния свят. Беше много вълнуващо. Ако искаш да видиш такива колоритни местни – тук е мястото. Те живеят супер автентично, както преди 200 години.
Много хора биха искали да са на твое място. Какъв трябва да си, за да живееш твоя живот? Смел, находчив?
Не е само до смелост. Хората са прекалено практични, търсят предимно комфорт. Когато пътуват, искат всичко да им е букнато, осигурено. А всъщност точно когато се осмелиш да импровизираш, се получава най-голямо приключение. Така че рецептата е да не те е страх да излезеш извън комфортната зона, колкото и да е клиширано. Трудно е, но това са интересните неща.
Разгледай още от проектите на Димитър Караниколов, а екстра доза фотографски разкош може да получиш тук.
редакторите
