Три ябълки ще се спуснат от небето - една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто

Когато бях малка, баба ми правеше билков чай, от който ми се сгряваше душата – и до ден-днешен не знам каква беше тайната й съставка, на пръв поглед съвсем обикновен стандартен чай. Подобни въпроси буди в мен и „Три ябълки паднаха от небето“ на Нарине Абгарян (изд. „Лабиринт“, преводач Емилия Масларова)– роман като роман, пленителна история като много други и все пак по-ярка и докосваща. Житейските уроци буквално извират от всяка страница, но по много плавен и ненатрапчив начин, без назидателност, без размахване на пръст – с удивителната способност на тишината да говори повече от всяка врява.

Всичко е такова, каквото трябва да бъде

Дори да е ужасяващо и смазващо. Болката поражда гняв и въпроси, но жителите на малкото арменско селце Маран приемат божията воля, защото вярват в съдбата, в ангелите, в невидимия хронометър на живота, който всеки от нас има. Те губят деца, съпрузи, родители, любими, губят къщите си след природни бедствия, остават без пари и храна, помитат ги войни и в целия водовъртеж от лоши поличби доказват внушителността на човешки дух, който може да понесе мъката на целия свят, ако му се наложи.

Знаем ли на какво сме наистина способни, преди да ни се наложи да разберем очи в очи?

„… пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее…“

Има светлина за всички

Смирение пред щастието – урок номер две. Маранци го приемат тихо, на пръсти, с благодарност, не като даденост и нещо, което се подразбира. Един от най-ярките образи е на Анатолия – жената, която не се пречупва от побои, глад, смърт и бездетност. Почти на 60 години, доброто в нея свети отдалеч и осветява околните. И тук се случва Чудото с голямо „Ч“. Точно когато ляга съзнателно да умира и не намира смисъл в живота, не очаква нищо добро от бъдещето, животът й напомня, че макар и рядко, в дните ни има ярки и топли мигове, които осмислят преживяното досега. Така именно започва романът, а към края си и ние, и Анатолия се усмихваме от топлина и надежда:

„… но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит исе бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”

Магията съществува за който има очи

Може да сте най-разумният човек – от онези, които вярват само на неща, които могат да докоснат, но арменските обичаи, суеверия, поличби, ангели, привидения и чудновати дарби ще ви се сторят като най-естественото нещо в целия свят.

Абгарян вплита магическия реализъм и в най-обикновената на пръв поглед природна картина – всяко едно листенце живее, чува и участва в разказа, пророческите сънища светят в особено ярко, циганите виждат бъдещето, мъртвите бдят над живите – помагат и напътстват. Ако сте емпат, ще ви боли сърцето често из преплитащите се съдби. Не искам  обаче да описвам героите в книгата, нека всеки ги открие сам.

На корицата пише, че тази книга е за всеки, който е останал без светлина, с което няма как да не се съглася. Затова отхапах лакомо и от трите ябълки – във всяка имаше поравно скръб и щастие.

Виж още една книга, която ще те отведе на по-правилно място.